Отляво седеше с разгърдена като на прост орач конопена риза грубият селски аристократ, чревоугодникът Дизатралис. Той потупваше нетърпеливо по ботушите си и следеше с очи слугите, които притичваха пъргаво да разнасят по софрите вкусните ястия. Млад беше Дизатралис, ала нямаше кой да му се опре в женитбите, нямаше друг с толкова много жени колкото него. И в пиенето, и в яденето. Сякаш бързаше да навакса всичко, що бе пропуснал, докато беше роб в Пела. Три години бе слугувал на най-лакомия римлянин в града, три години бе гледал римските пиршества и бе преглъщал, докато най-сетне успя да избяга и да се прибере в крепостта си, скътана в дебрите на Донакс. Две неща му бяха останали оттогава: римската ненаситност и омразата към Рим.
Край него, привели един към друг глави, прегърнати през рамо, се сливаха в шумна тълпа останалите му приятели: и несръчният великан Битус, и мълчаливият едноок Диза, и гърбавият Стак, Реметалк и Раскупор, и още десетина груби мъжаги, зарязали семейства и ловни забави да почетат другаря си от младините.
До стръмната дървена стълба, която водеше за горния кат към покоите на резоса и жените му, седяха музикантите и с унесени погледи извиваха тъжните си тракийски напеви. Сляп старец притискаше под лакет почерняла от времето гайда и поклащаше в такт глава, сякаш ръсеше из тръстиковия пискун порой от неизплакани сълзи и въздишки. Приклекнал в нозете му, слаб юноша почукваше с тънките си пръсти по двадесетструнна, подобна на малка египетска арфа тракийска магадида. Изправени зад тях, надуваха бузи двама кавалджии, а трети удряше отмерено с бухалките върху бумтящия тъпан.
Внезапно свирнята секна. Всички скочиха на крака и приведоха почтително глави. По стъпалата заслиза бавно и тържествено резосът Мокапор, облечен в бяла ленена дреха, с разкошна огърлица на шия и златни гривни по ръцете, с кожен колан на пояса и увиснала на него, обсипана със скъпоценни камъни махайра.
Резосът се отпусна върху трона между столчетата на Спартак и Дизатралис. После с величествен жест подкани гостите да седнат. Виночерпците се спуснаха да разнасят златните рогове с вино, което наливаха от поставените върху триножници амфори. Музиката отново зазвуча в осветената от окачените лоеници приемна, по чиито тъмночервени стени без прозорци танцуваха заплашително разкривените сенки на пируващите.
Мокапор разкъса месото и квасните хлябове и подхвърли първия къс на сина си, втория — на Дизатралис, после на останалите, всекиму според произхода и воинската му слава. Празникът започна. Пръв както винаги пресуши винения си рог Дизатралис. И поиска нов. Последва го тромавият Битус, който, както посягаше да поеме ритона от виночерпеца, неволно катурна златното блюдо пред себе си ведно с натрупаните ястия. След него изпиха виното си и останалите. Единствен Спартак го разреди с вода както правеха атиняните. У спартанците пък само старците имаха право да пият вино. При своя престой Спартак бе усвоил атинския обичай, и то не толкова, че разреденото питие му, се услаждаше, а все заради оная магьосница, чернооката Ефросина. Да не изглежда в очите й варварин. Тя вярваше повече на Херодот, отколкото на Спартак. Но ако бе склонила да дойде тук с него, навярно щеше да ахне от изумление пред пищността и разкоша на тоя дом — тя, родената атинянка, свикнала на скромното изящество, което й предлагаше изискана Елада. Щяха да я смаят затрупаните с дивеч и плодове подноси и вази, пълните с вино ритони-ойнохое и каните — всички изковани от чисто злато с приказни барелефни изображения на невиждани птици и зверове-химери.
Много блюда се поднесоха тоя следобед, много вино се наля в роговете, ала настроение не се създаде. Дали само умереността на Спартак в пиенето беше причината, или отчуждението, което бе успяло да се промъкне помежду им през тези години и което само едно мъжко, тракийско напиване би могло да преодолее. Или пък присъствието на резоса, който, макар че често надигаше ритона, беше стиснал зъби и не промълвяше ни дума.
Пируващите, все още неразвеселени, се сгорещяваха бързо от виното, отхвърляха от раменете си зейри и кожуси. Разгърдваха се. Слугите отвориха вратата, която водеше към двора и оттам направо към градския площад, където преминаваха забързани войници с медни шлемове и брони; омотани с оръфани зейри селяци; селянки с дълги сукмани и светли забрадки, навели покорно очи, както се полага на всяка тракийка; аристократки с рокли, обшити със сърма, отрупани с диадеми, обеци и огърлици, обути с изплетени от златни нишки сандали.