По едно време той отвори очи, размърда устни. Спартак даде знак да го оставят на земята и коленичи до него.
— Сине — промълви старият жрец, — благодаря на Сбелсурд, че ме дари с тая радост — да те нарека така! Вече мога да умра.
— Няма да умреш! — пошепна Спартак. — Майка ми те чака. Ще те изцерим…
— Ще отнесеш благословията ми, сине! Защото никой вече не може да ми помогне… Та аз ли не знам това, посветеният на Сбелсурд Лечителя… Първо се лекува душата, после тялото… Защото болестта идва от душата… Душата оздравява от словото… Щом тя придобие мъдрост, лесно добива и здраве… Но като всеки лек — и мъдрост също с мярка… Премине ли мярката, добие ли премного мъдрост, тя вече не иска да остане в тялото, което е ковчег за душата… И бърза да се слее със Сбелсурд…
Котис отново отпусна глава.
— Синко! — пошушна той. — Искам да ти кажа нещо… Искам всичко да ти кажа…
— После, в Ямфорина…
— Не, не! Сега! Нямам време… Чуй ме, сине!… Да знаеш… За да ме съдиш… И за да не ме осъдиш много строго…
Спартак сложи ръка на челото му.
— Не се вълнувай!
Но Котис не спря, продължи да говори, повече да шепне, да фъфли:
— Млад бях тогава… Жаден за живот… Жаден за власт и сила… Той ми я предложи… Свързахме се двамина алчни за власт… Затова може би… Ходил бе Мокапор при дентелетите, видял бе техния Сбелсурд… Харесал го бе… Щом на небето има един бог — значи и на земята трябва да има един резос… Сбелсурд укрепва властта на царете… Старият Котис, предшественикът ми, му бе служил, вярно… С безброй чудеса бе укрепил вярата в Сбелсурд. И в Мокапор… Но всяка дружба до време… Спречкали се бяха резосът и първожрецът… Веднъж Котис казал пред народа: „Умра ли аз, ще умре и властта на Мокапор…“ И когато Котис се преселил при Сбелсурд — сам или с чужда помощ, — Мокапор се бе сетил за предсказанието… Аз заместих мъртвия… Облякох одеждите му… Взех името му.
Той млъкна, колкото да си поеме дъх, и продължи:
— Проклет да бъде денят, когато му издадох тайната на татула… Страшна тайна… Служех му честно… Докато видях Хегезипила… Аз пък бях от „чистите“… Нямах право на жени, нямах право да ям месо, да пия вино… Тогава разбрах, че не съм получил власт, а съм станал роб… И душата ми се разбунтува… Можех да се надявам само на едно — на неговата смърт… Затова потърсих помощта на бесите… На Дионисовите жреци, вечните врагове на Сбелсурд… И на резосите… Не успях… Подцених ума и коварството му…
Той едва шепнеше. Гърдите му дишаха мъчително.
— Разбрах го много късно… Когато се събудих… Окован във вериги… Подучил помощника ми да сложи татул и в моето ястие… Както преди това слагахме на другите…
Вече нямаше сили и за шепот. Само по движението на устните му Спартак се досещаше какво иска да му каже.
— Така живея оттогава… Понякога, когато му трябвам, той ми дава татул… И после ми втълпява да говоря това, което той ми заповяда… Това е тайната на татула… Убива волята… Прави те пълен роб…
Тревожен звук от рог прекъсна думите му. Из въздуха запрехвърчаха стрели и копия. Чу се звън на кръстосани мечове.
Спартак скочи, досетил се, че ги напада Мокапор. Размахвайки махайрата, той се втурна нататък, където вече се водеше боят. Но скоро разбра, че е обграден отвред. Даде заповед за отстъпление.
Понесли ранения на ръце, Спартаковите привърженици побягнаха по гористия склон. Достигнаха билото и селото с вкопаните в земята отшелнически жилища. Ктистите тъкмо бяха натрупали насечените за зимата пънове върху дръвника. И избърсваха брадвите със сухи парцали.
Дизатралис извика на първия, когото видя:
— Тарула, помагай!
— Какво искаш? — запита оня.
— Да задържим Мокапор, докато Спартак отнесе баща си в Ямфорина.
Стотина облечени в бяло мъже застанаха зад Тарула.
Той се обърна към тях:
— Дизатралис иска да се бием срещу Мокапор.
Те зашумяха възмутени.
Тогава Тарула отвърна решително:
— Борбите между властниците не ни засягат.
— Как да не ви засягат? Котис беше ваш брат, а Спартак е негов син!
Тарула го изгледа кротко.
— Наистина Котис беше от нашите. Но се полакоми за власт и сила. За първенство. Защото при нас първенци няма, защото при нас всички са равни. Котис стана първожрец. Котис наруши обета си за непорочност. Той вече не е ктист.
Дизатралис усети как кипва господарската му кръв.
— Щом не щеш за Котис, тогава — заради мен! Вие сте мои селяни, в моя земя. И аз ви заповядвам да се биете!