Мециус неволно се заслуша в разговора, който се водеше в стаята на префекта.
— Вече е на път! — каза Силвиус Красиниус, който бе препускал от Десудаба дотук, за да донесе новината. Той беше братовчед на префекта и пръв центурион в кохортата, най-довереният му човек.
— Само той ми липсваше! — изръмжа Маркус Красиниус. — Фортуна си играе мръсни шеги с мен. Все него изпречва на пътя ми.
Центурионът подметна:
— По-разглезен аристократ от него няма в целия Рим. Напарфюмиран — ще се задушиш от парфюма му. Начервен като хетера, отрупан с пръстени…
— В боя ги свалял.
— И четиристотин роби само у дома му в Рим. Нощем спели на улицата, защото вътре нямало място.
— За туй не му завиждам! — рече Маркус и повтори старата римска поговорка. — Колкото роби, толкова врагове!
Часовоят на вратата сви в недоумение вежди. Ето на̀, и благородниците недоволствуват от същото. Тогава защо има роби?
Александър Велики никога не подценявал противника си. Затова и Маркус Красиниус добави, макар и неохотно:
— Но и смел, не забравяй! И умен. И суров. Тежка служба ни предстои, драги. При такъв началник — трибун на кохортите, помощник на претора.
— Тук не е Рим — опита да го успокои братовчедът. — Тук опасностите дебнат отвред. Няма да му остане време за старите дрязги.
Самообладанието на Маркус стигна дотук:
— Не става дума за дрязги, за съперничество. Става дума за това, че аз не мога да го понасям, а трябва да му се подчинявам, да бъда любезен, покорен…
Но не! Дори пред най-близкия не биваше да издава чувствата си. Какво би казал, ако го видеше Александър?
— Трябва да питам авгура — усмихна се насила той. — Да поискам съвет от пилците му.
Силвиус не обичаше да се замисля много.
— Я остави! — рече той. — До утре я ти, я онзи…
И Маркус беше съгласен с тая философия.
— Наистина, докато Гайус Салвариус Астрагал дойде, могат да се случат хиляди случайности. Ами докато живеем, нека да си поживеем!
Легионерът Мециус стоеше неподвижен на поста си, все едно нечул нищо. А то не го и засягаше. Аристократите се борят за власт, всеки срещу всеки, като че ли могат да изядат всичко, което награбят; като че ли могат да отнесат със себе си в гроба всичко, което имат…
От стаята на Хегезипила, в другия край на коридора, излезе угрижена жрицата на Дионис. Маркус Красиниус я видя. Погледът му светна.
— Покани я! — обърна се той към братовчед си.
Силвиус Красиниус излезе да я пресрещне.
— Салве, вакханке! — поздрави я той почтително. — Префектът Маркус Красиниус Алвио те кани за малка беседа.
Тя го изгледа умислена.
— Добре!
И влезе подире му в стаята.
— Поздрав, Саине! — посрещна я Маркус.
Девойката се поклони.
— Извини ме, префекте! Нямам време. Хегезипила вече се отърва от грижите на земния свят. Трябва да уведомя Спартак, за да подготви тържеството.
Той я запита:
— Слушал съм много за вашите обичаи. И все пак — чудно ми е. Не тъгувате ли за умрелите?
Тя вдигна очи.
— Дали не тъгувам… Сърцето ми се къса… Но не бива… Това е все едно, че от студената и влажна землянка, където е студувала и гладувала, Хегезипила се е преселила в прекрасен палат… А нас е оставила в землянката… Трябва ли да плача за нея… Или за мен…
— Смяташ ли, че там е по-хубаво оттук?
Саине вдигна рамене.
— Отде да знам? Дори и Евридика не можа да се завърне от онзи свят, та да ни разправи какво е видяла. Но старите казват, че само там съществува истинско щастие. Тук ние виждаме неговото отражение, като лунната пътека в езерото.
Маркус се замисли. Чудна беше тази земя. Не само дивите варвари. Настройваше с мисли за смъртта и коравите римляни.
— А за нас оня свят е страшен. Студен и мрачен. Ако въобще го има. За нас всичко е тук, на земята.
— Тоя свят е сън. Истинският живот е онзи, където се пресели Хегезипила.
— А ние казваме: „Наслаждавай се, докато си жив!“
Забелязал неприкритото й желание да си тръгне, той рече:
— Почакай! Аз знам, че жриците на Дионис са прорицателки. Предскажи ми и моето бъдеще! Не много, не всичко. Поне това, което ме очаква наскоро.
Девойката разпери безпомощно ръце. Смяташе, че молбата му е искрена. Не допускаше, че това беше само предлог да я задържи, да продължи близостта с нея.
— Сега не мога, префекте. Предстои ни да изпратим Хегезипила. Три дни ще продължат погребалните веселби. Развеселена да си иде и изстрадалата Хегезипила. После, след като свърши тържеството, ела в Дионисовото светилище! Тук нямам сила.
Неочаквано той посегна да я хване за ръката.
— В такъв случай аз сам ще си го предскажа.
Тя се дръпна раздразнена: