Внезапно Спартак подскочи. Видя Саине — с венец от бръшлян на челото и тирс с борова шишарка в ръка, около който се бе увил двуметров смок, положил съскаща глава върху рамото й. Пред нея пристъпваше бавно, както подобава на сана и на годините му, старият Дионисов жрец Мукатралис.
На два скока Спартак се озова на стъгдата. Настигна девойката и я хвана за ръката.
— Саине!
Тя се обърна пребледняла. Смокът изфуча заплашително.
— Що стори Саине? — запита Спартак, без да я пуска, без да вижда мъката, що бе свила сърцето й.
Тогава Мукатралис го отблъсна с жреческия си жезъл:
— Не я докосвай, окаянико! Саине е невеста на бога, на всевиждащия Дионис.
И като я хвана за ръка, я поведе отново, сякаш я повлече против волята й натам, където се бяха запътили, към градската порта.
А младежът, смаян, унижен, още неповярвал всичко, гледаше подире им със затъпял поглед.
После стисна гневно юмруци и се врътна рязко назад. Тракиецът се бе събудил. Влетя в пиршествената зала с тежка стъпка и преди още да седне, изпразни на един дъх златния ритон, от който му се зъбеше майсторски изваяна пантера — символът на виното.
Дружен вик на задоволство се откърти от гърлата на гостите. Спартак отново им бе станал близък, отново бяха намерили стария си другар в битки и гуляй.
— Пий, атинянино! — подметна Дизатралис. — Някакъв елински философ е казал единствената свястна елинска мъдрост — че виното лекува по-добре от боговете.
— Хипократ — подсети го Спартак.
Дизатралис обърса измокрените си от виното мустаци.
— Пий! Ти си богат. Ще си купиш, ако щеш, и сто жени. Дори от мен повече ще имаш.
Спартак не отговори. Грабна втори рог, пресуши и него наведнъж.
Цялата зала екна от одобрителни викове. Някои подхванаха напева и останалите ги последваха, запяха древната гуляйджийска песен — песента верую на тракийските благородници.
В Атина Спартак се бе шегувал често с това верую. А тази вечер го повтаряше ведно с другите, прескочил за един ден трите години, прекарани при Аргиларий, превърнал се бе отново в предишния невъздържан варварин. Не че елинските аристократи обичаха труда. Те също го смятаха занятие за робите. Но виж, пиянството беше чуждо на тяхната същност, която търсеше мярка във всичко: в света, в чувствата, в удоволствията.
А траките — това знаеше цял свят — за разлика от трезвите елини не признаваха мярка в нищо: нито в разкоша, нито в страстите, нито във войната, а най-малко във виното.
След като бе мълчал през цялото време, резосът ненадейно стана и се изкачи бавно горе, в покоите си. Пируващите, вече пияни, с разрошени коси и бради, с червени очи, сякаш не го забелязаха. Виното изравнява хората, заличава пропастите между общественото им положение, между възрасти и рангове.
Разговорите на двойки, прегръдките и клетвите във вечно приятелство неусетно бяха прелели в една обща врява, в която всеки се мъчеше да надвика останалите.
Спартак неволно стисна главата си с длани, разкъсан отново от старото си раздвоение. Сред елините мечтаеше за Медика; в Медика — за изтънчеността на Атина. И сега сред това оскотяло множество в него се бе обадил елинът. Отново си бе припомнил тихите и пълни с изящество разговори при Аргиларий Философ и сладостните беседи с Ефросина. Припомни си и друго — хапливите подмятания на атинянката за варварската му родина, учтиви, забулени с красиво остроумие и затова още по-парливи. Той често избухваше тогава, горещеше се, изтърваваше думи, за които сетне съжаляваше.
— Вярно е, варвари сме. А защо вие, културните елини, си присвоихте боговете ни? Защо ни взехте Дионис и Арес, и Асклепий, и Орфей? Та и музите. Каква би била вашата култура без песните на Орфея, без билките на Асклепия, без воинската доблест на Арес?
Тогава старият Аргиларий поклащаше беловласа глава:
— Това е най-лошото у вас, нямате мярка в нищо. И в разговора.
И тогава Спартак му възразяваше. Сега беше още по-убеден в правотата си. Какво биха постигнали траките в боя, ако спазваха мярката, ако не се хвърляха с цялото си сърце в сечта, ако спазваха мярка във веселбата, в любовта? Щеше ли тогава тракиецът Магадис да измайстори магадидата? Щяха ли траките Севт и Ронак да издялат кавала? Щяха ли жреците на Асклепий да открият лечебните билки и да ги раздадат и на елини, и на македонци, и на римляни? Щеше ли Джерман да посочи лековитите извори? Щеше ли в Тракия да се роди Орфей, който даде на елините най-възвишената религия — орфизма. Щяха ли траките да отстъпят на елините и своята Бендида, та да ги пази от чума? Щеше ли Питагор да повярва в преселението на душите, ако го нямаше Сбелсурд, когото гетите и даките наричаха Залмокс? Елините не бяха откриватели. Те само подреждаха живота си и световните знания в стройни системи.