И ето, от затвора на Мокапор извлякоха Терес Бунтовника, развързаха го, свалиха букаите от нозете му и го изтикаха сред арената, почти гол на снега.
Центурионът Силвиус Красиниус вдигна ръка. Множеството стихна.
— Робе! — извика той. — Говорят, че траките са смели, че са жадни за кръв. Говорят, че когато се напият и нямат кого да убиват, себе си раняват, за да се радват на кръвта. Докажи колко си смел! Докажи ще бъдеш ли годен за гладиатор!
— Аз гладиатор не ставам! — изръмжа Терес.
— Роб, който не се подчини на стопанина си, бива бит с камшици, бива разпъван на кръст, бива разкъсван между две наведени дървета. Чуй ме! За теб има само един избор: или в рудниците, или на гладиаторската арена. Всеки рудокопач предпочита гладиаторската участ, защото се умира изведнъж. Но докато умреш, живееш добре… За роб…
И понеже Терес мълчеше упорито, центурионът додаде:
— Сега ще се пребориш с животно. С див бик. Победиш ли го — значи си годен за гладиатор.
Стак и пробникът надничаха между колелата на струпаните коли да видят какво става.
— Турът е страшен звяр! — пошепна Стак. — Ама и Терес не е пеленаче. С какво ли ще се бие?
Десетникът Квинтус Публиус му подаде едно копие и Терес го стисна здраво в ръката си. Неколцина войници дотътраха една голяма клетка. Отвориха я, стъпили отгоре й, и отвътре излетя огромен тур, див бик, с рога, дълги пет педи. Той изфуча гневно и стъпи на арената. Главата му, приведена към земята, се поклащаше заплашително. Очите му, налети с кръв, мятаха мълнии. Те огледаха злобно малката площадка и се спряха върху застаналия насреща човек.
Цяла минута гладиаторът и животното се измерваха с вторачени един в друг погледи. Накрая бикът не издържа. Тупна с копито и полетя напред като стенобитен таран. Терес не трепна. Остана на мястото си, докато врагът му посегна да го поеме върху рогата си. Тогава чак рязко отскочи встрани и в същия миг запрати копието си под лявата му плешка — и то толкова ловко, че почти никой не забеляза как стана това. Бикът изтича десетина крачки, без да спре. После се обърна с щръкнало в ребрата му копие и се приготви за новото нападение. Ала силите му стигнаха само дотук. Той се олюля и се тръшна на земята.
Всичко стана толкова неочаквано, че от устата на зрителите излетя къс рев на недоволство. Те сякаш не бяха присъствували на гладиаторско забавление, а — в кланица. Очакваха напрежение, драматична борба, а видяха едно просто убийство на беззащитно добиче.
Някой се провикна:
— Да се бие с човек! Да се бие със Севт!
Множеството поде тоя призив, зарева от доволство.
Терес пристъпи до тура и измъкна копието си. Оправи огъналия се връх. После се обърна към префекта, за да чуе присъдата му.
И я чу.
— Да се бият! — реши Маркус Красиниус.
Тогава изненадващо Бунтовника вдигна копието и го запрати срещу му. Ала не познаваше врага си. Римляните знаеха отлично, че гладиаторите са отчаяни глави; знаеха, че могат да очакват от тях всякакво безразсъдство. Двамата легионери, които стояха привидно безучастни зад префекта, само изнесоха напред щитовете си и копието отскочи встрани.
В следния миг десетина легионери се метнаха върху непокорника, свалиха го на земята под градушка от юмруци и ритници. Когато накрая го вдигнаха, отново омотан с въжета, Терес Бунтовника се бе превърнал в къс окървавено месо. И все пак беше жив. Риташе и хапеше, ръмжеше като звяр, крещеше. С блъскане и ритане го откараха в затвора и затръшнаха зад него вратата.
Това събитие развали настроението на всички. Проклетият варварин ги бе лишил от едно вълнуващо развлечение.
Маркус Красиниус тъкмо се двоумеше дали да изкара на двубой Севт и някой друг тракиец, когато откъм градската кула долетя звук на рог. Силвиус Красиниус изтича натам. Върна се скоро.
— Посланици на Мокапор! — извести той.
Маркус Красиниус нареди:
— Доведете ги!
Скоро откъм главната врата се зададоха тримата пратеници със завързани очи, охранявани от една десетка легионери. Те преминаха мълчаливо през града и влязоха в двореца, където малко преди това се бе прибрал и префектът.
— Мокапор хитрува — обърна се Стак към другаря си по участ. — Дочул е за спречкването му със Спартак и бърза да не пропусне случая.
Старецът поклати тъжно глава.
— Не само Мокапор. Всички правят тъй. Търсят римляните за съюзници, та с тяхна помощ да се отърват от съперниците си. А после никой не може да ги отърве от съюзниците им. Така Рим налага своя мир над света.