А на това отгоре и Дизатралис, след като ги бе пропъдил от опожарената Ямфорина, през целия път не ги оставяше на мира. С набързо сбрания си отряд той ги причакваше из клисурите и сриваше отгоре им градушки от камъни. Друг път от гъсталака неочаквано излиташе облак отровни стрели. Трети път зад ариергарда връхлитаха като вълци кръвожадните траки, посичаха де когото стигнеха и изчезваха безследно.
Не стигаше това, ами отново заваля снегът. По-право не заваля, а направо се стовари върху им като лавина. Ако това не беше римска кохорта и ако не я водеше тъй славолюбив началник, навярно всички щяха да оставят костите си из снежните навеи.
Чак привечер, убедил се най-сетне, че не ще достигнат главния лагер, Маркус Красиниус заповяда да бъде изграден временният стан и да се приготвят за нощувка. Това пък беше другата сила на римската армия. При нужда и без нужда, винаги, легионерите нощуват в укрепен лагер, за да не ги изненада никой. За по-малко от час разпънатите палатки бяха оградени с палисада от прясно отсечени борови дънери, върху която застанаха часовите.
През нощта никой не ги закачи. Но каква нощ беше тя! Виелицата натрупваше върху палатките толкова много сняг, че трябваше всеки половин час да го изтърсват, за да не ги сплеска или събори. Пред страха, че варварите ще се възползуват от бурята, за да си разчистят сметките, половината от войниците дебнеха цяла нощ по стените.
Като че ли единствен префектът спа добре. И тъй трябваше да бъде. Който е тръгнал по стъпките на Александър, е длъжен по всичко да прилича на Александра.
На заранта той се събуди бодър и отпочинал. Ала когато излезе извън палатката и нагази в натрупания сняг, през който легионерите риеха проходи за минаване, настроението му съвсем се развали. Когато пък видя от стената, че оставаше по-малко от човешки бой, за да я затрупа съвсем, Маркус Красиниус направо посърна. При такъв сняг варварите можеха лесно да прескочат оградата му. А за тръгване отново на път беше направо глупост и да се мисли. Виелицата не преставаше. При това гората бе свършила и ако тръгнеха така, без път, преди да е спрял валежът, кой знае къде щяха да се натикат, в какви ли преспи и клопки?
Имаше и още нещо. Центурията, с която беше тръгнал десетникът Квинтус Публиус подир избягалия Спартак, още не се бе върнала. Не се върна и изпратената по следите й десетка начело с младия Публиус. Определените срокове бяха изтекли, ала центурионът Силвиус Красиниус склони братовчед си да ги изчака още един ден. При това нямаха и друг изход. Щат не щат, трябваше да чакат.
За да не простинат хората му, префектът нареди да не прекратяват ежедневните си занятия. Легионерът не бива да се отпуска телесно, не бива да мисли. Цяла заран премръзналите мъже размахваха мечове, мятаха копия, прехвърляха се през огради, засипани със сняг, мокри като кучета. Когато спираха за кратка почивка, изпод броните им излизаше пара.
Дойде и обяд. Тръбата прекъсна упражненията, прикани ги към баките. Маркус Красиниус се прибра в преториума. Щракна с пръсти и зачака. Никой не се отзова. Той повтори повикването. Пак без отговор.
— Пробникът! — извика префектът ядосан.
Старият роб пристъпи спокойно, сякаш незабелязал свирепия му поглед и ръката, готова да го зашлеви.
— Префекте — рече той тихо. — Днес е четиринадесетият ден преди януарските календи, днес започват Сатурналиите. Забрави ли това?
Маркус го изгледа недоволно. После погледът му омекна. Значи тъй, и Сатурналиите! Само те му липсваха! В цялата тая каша. При все това не възрази. Никой в Рим не дръзваше да се противопостави на традицията. Сатурналиите са спомен от Сатурново време, когато всички били равни. През тези три дни робите престават да бъдат истински роби. Сядат на една трапеза с господарите си. Дори имат право да ги хулят безнаказано. Три дни в Рим има нещо като свобода и братство. После всичко тръгва постарому.