Траките вече бягаха безредно. Само няколко групи опитваха да се измъкнат в ред. Едната с Терес, другата начело със Спартак.
Префектът изкрещя заповедта си:
— Дръжте Спартак! Не го изпускайте!
И цяла манипула се спусна нататък, прекъсна му пътя за отстъпление, обкръжи го ведно с десетина души от бранителите му. Битката се разгоря отново, още по-жестока и настървена. Ясно, това беше цветът на Спартаковата войска. Всеки от тях се равняваше на петима обучени легионери. Но колкото и да бяха храбри и решени на всичко, те не устояха срещу натиска на превъзхождащите ги противници. И падаха един след друг, облени в кръв.
Една стрела улучи Терес Бунтовника в окото. Копие прониза ръката му, която изтърва меча. Ала той нямаше време да се занимава с подобни дреболии. Така, с щръкналата стрела, Бунтовника размаха с лява ръка щита си. Размаха го с такава стръв, че никой не устоя насреща му. Изтласка десетината римляни, които опитаха да му преградят пътя, и скочи от палисадата подир съплеменниците си.
Боят беше завършил. Само трима души начело със Спартак оказваха отчаяна съпротива. Захвърлил щита си и грабнал още един меч в лявата ръка, Спартак не спираше да се бие. Оръжията му бляскаха като светкавици и всяко от тях успяваше да намери жертвата си, за да я порази. Сякаш не ги размахваше един човек, а два демона с четиридесет очи.
„Какъв ненадминат гладиатор! — помисли си с възхита Маркус Красиниус. — Всяка школа би дала хиляди сестерции, за да го получи.“
— Искам го жив! — извика той.
Спартак беше останал сам. Обграден от цяла манипула. Скрити зад щитовете си, легионерите настъпваха безпощадно. Мечовете му чаткаха обезсилени по протегнатите напред щитове. А човешкото множество, оковано в желязо, продължаваше да го притиска, да го задушава в стоманената си хватка. После по знак на префекта стотина мъжаги се метнаха отгоре му и го затиснаха с тежестта си.
В същия миг последният метнат от траките камък перна Маркус Красиниус в главата и го свали на земята в несвяст.
Втора част
Бунтът на робите
Спартак се събуди, облян в пот. И тозчас си даде сметка къде се намира — в златната мина, където победителите му го бяха отправили след пленяването му. Бе сънувал страшен сън. Възседнал белия си жребец, той препускаше срещу някаква крепост. Не бе я виждал никога, но знаеше — беше Рим! Летеше начело на легион роби, гладни, мършави, озлобени, които го следваха покорно, тичаха подире му, падаха, ставаха, напираха срещу каменните стени, къртеха ги с нокти, гризяха ги със зъби. И ги сриваха — една след друга. А върху мястото на всеки срутен зид израстваше втори, още по-висок, още по-непристъпен. И робите отново налитаха ката развълнувани мравки, които опитват да угасят захвърлената върху мравуняка главня…
— Ставайте, въшливци! — крещеше надзирателят Барторикс и плющеше с дългия си камшик от биволска кожа.
Нещастните роби скочиха на крака. Но и тъй, безмълвно изправени, те още спяха, нямаха сили да се събудят. Краткият сън, що им се полагаше, не стигаше да изличи от смазаните им тела нечовешката преумора от вчерашния ден, от онзиденшния, от стотиците непоносими дни в мрачните и влажни галерии на древния рудник.
Навън едва се провиждаше дрезгавината на изгрева. В просветлелия четириъгълник на изхода се очертаваше застаналият на пост легионер. Наблизо се кикотеше хиена. А в смрадното помещение, непочиствано от човешките мръсотии, се суетяха привързани с окачените на вратовете им вериги петстотинте роби.
— Марш навън!
И те, покорни като овце, затътряха нозе към изхода, така на дружини от по двадесет души, привързани за една обща верига. При вратата ги чакаха пазачите, обградили скалистата площадка с железния си обръч, студени и безчувствени като метала, в който бяха облечени.
Надзорниците наляха в глинени панички всекиму по няколко глътки вода, бутнаха във всяка протегната ръка по един чироз и шепа булгур.
Фертракс, болният гал, който от няколко дни бълнуваше и се мяташе в огън и който, както виждаха всички, скоро щеше да опразни веригата, протегна съдинката си към Спартак и пошепна с напукани от треската устни:
— Дай ми назаем една глътчица! Ще ти я върна на оня свят. Кълна се в Белен!