Белен беше върховният бог на галите, духът на слънцето. Спартак сподави неволното си движение да се отдръпне. Защото и той умираше от жажда. Против волята си отля част от водата. Чувал беше — галите като траките вярваха в задгробния живот. Дори пари назаем вземаха с условие, че ще ги върнат там.
А от другата му страна евреинът Симон бен Йешу мърмореше вечния си припев:
— Мойсей изведе рода Израилев от Фараоновото робство. Кой ще изведе сина на Израил от робството?
Умът на клетника не беше в ред, откакто неговият брат умря при побоя, що му нанесе Барторикс.
Нещастниците дъвчеха бързо. После сдъвкали-недосдъвкали храната, я поглъщаха лакомо, изпиваха и полагаемата им се вода. Знаеха, надзирателите нямат търпение. Не чакат. Доскорошни роби, те не бяха поставени от господарите да глезят другите. Робът има само едно желание, един нагон — да мързелува. Всяка минута без работа е придобивка за него. А всяка минута без работа е чиста загуба за господаря. Господарят беше освободил тия надзиратели затова — да карат другите да работят. И те, бившите роби, знаеха как да постигнат това: да му отплатят своята стойност, да му отплатят стойността на робите и на легионерите, които ги пазеха. А той да спечели колкото може повече и по-скоро. Всеки да му донесе поне стократна печалба. Ако обикновеният роб служи двадесет години, рудничарят, който едва издържа една година, в една година да даде печалба за повече от двадесет. А това означаваше да се взема от всекиго най-многото, което може да даде. Господарят имаше повече сметка да подменя всички роби с нови, отколкото да запази старите, пък те да не му дадат всичко, на което са годни. Ей това беше ролята на надзирателите — да изстискат всичко от своите предишни другари.
Затова ги избираха по жестокост. Ала най-жесток от всички, несравним, беше Барторикс. Някои от най-старите рудари помнеха как го бяха освободили. Робите понякога изгубват търпение. Отчаянието прелива. Или — или! Преди десетина месеца бяха замислили бунт. Бяха подготвили всичко за следния ден. А вечерта, когато ги изкараха от мината, легионерите отделиха главните заговорници, те бяха девет души, между които и един от надзирателите, и ги разпънаха. После освободиха Барторикс. Поставиха го вместо разпънатия надзирател. Ако издържеше така три години, през които управителят да остане доволен от усърдието му, Барторикс щеше да получи и римско гражданство.
Диузенус и Тарула, след като изядоха булгура си, дадоха чирозите си на Спартак и Севт. Те бяха ктисти богочестиви, не кусваха месо. Съвсем случайно бяха попаднали пред очите на легионерите след пленяването на Спартак и бяха споделили неговата участ.
Този ден на Барторикс му беше нещо криво. Друг път хич не забелязваше какво правят. Който иска — да яде, който не ще — да гладува. Сега за проклетия бичът заплющя по гърбовете им.
— Защо отказвате рибата си? — кресна им той. — Или сте намислили да умрете?
— Умрем ли, ще се отървем! — прошепна Тарула.
Барторикс побесня:
— А стопанинът да загуби две говеда, за които е дал пари! Когато ви се заповяда, ще ядете! Когато ви се заповяда, ще гладувате!
И тикна по една вмирисана риба в ръцете им.
— Яжте!
— Не! — поклатиха глави и двамата, пребледнели, в предчувствие на бедата.
— Защо не?
— Рибата е живо същество. Ние не убиваме!
Внезапно иззад войниците се обади центурионът.
Хрумнало му беше нещо изключително.
— Не убивате, значи! Ами ако ви изправя един срещу друг като гладиатори…
— То се знае, няма! — повече изплака, отколкото го каза Тарула. — Който вади меч, меч ще го прониже.
Камшикът на Барторикс го зашиба настървено.
Смазани от глад и умора, претръпнали пред ежедневния ужас, изгубили човешкия си вид, затъпели като животни, дори по-зле от животните, робите дори не погледнаха към двамата нещастници. Без съчувствие, без жал. А може би доволни — доволни, че тъй, в тая разправия, спечелваха някоя минута без работа. Че какви ли хора нямаше в тая сбирщина: и траки, и гали, и гърци, египтяни, либийци, перси, асирийци, юдеи, германци, славяни, сабини, сицилийци, македонци, илирийци, умбри и тосканци — толкова различни по цвят и ръст, и толкова еднакви в мъката, в затъпяващото страдание.
— Дайте им щитове и мечове! — извика центурионът. — Да се бият!
Войниците сякаш чакаха само това. В тоя омразен пущинак, където ги бяха натирили, нямаше никакви забавления. Един гладиаторски бой, дори между такива съсухрени клетници, които едва се държаха на крака, щеше да внесе някакво разнообразие в ежедневието им. Тикнаха оръжията в ръцете им и почнаха да ги подканят. Напразно. И двамата стояха неподвижни, отпуснати. Не мръдваха. Бичовете зашибаха. Пак без полза. Опитаха с копията — също. А робите продължаваха да гледат все тъй безучастни като волове в ярема.