И в тая вечност двамата заговорници успяха да се разберат. Севт беше непоправим беглец, Севт беше участник в робски метеж, заради което вместо да го разпънат, го бяха направили гладиатор. А Спартак вече беше решил. А когато той решеше, това значеше, че ще стане.
Щяха да изпълнят плана си още тази вечер. Преди това нямаше да увещават никого, с никого нямаше да се наговарят. Разкриеха ли се, все можеше да се намери предател. А така, почнеха ли веднъж двамата, другите като стадо щяха да ги последват. Робите само изглеждат безучастни, отпуснати, отчаяни. Такива са, докато няма надежда. Яви ли се някакъв, и най-малкият изглед за успех, те се променят мигновено. Сякаш във всеки от тези мършави, едва мъкнещи се човешки дрипели се е криела по една фурия…
Спартак стисна зъби. Ами ако не ги последват. Ех, няма що! Тогава ще се свърши всичко наведнъж. Ще се приберат при прадедите във вечния живот. И вечното блаженство…
Свирката на надзорника ги стресна, когато вече се бяха отчаяли дали някога ще се мръкне. Коритарят изтика последната руда до изхода. След него пропълзяха и двамата съзаклятници. Завръщаха се и другите роби. Всеки беше длъжен да остави сечивото си при изхода пред Барторикс, след което трябваше да излезе навън, където ковачите, окръжени от легионерите, им прикачаха халките около врата към общите синджири за през нощта.
Грохнали, с превити рамене, смазани от умора, Севт и Спартак сякаш случайно се озоваха зад надзирателя. Никой не видя как лостът на Севт разби черепа на Барторикс, който рухна на пода без стон.
— На бунт! — изкрещя в същото време Спартак.
— Бунт! — последва го ревът на Севт.
Неволниците останаха вцепенени само за миг. Изведнъж грозният призив протече като ток през телата им. Раздруса ги. Не се и замислиха. Поддадоха му се неволно, като хипнотизирани. Та нали само това бяха мечтали? И мечтата им вече можеше да стане истина…
Стогласен рев изригна от гърдите им. В следната секунда и тримата надзиратели, които се случиха в мината, лежаха безжизнени на земята.
Легионерите се втурнаха натам. Ала не успяха да влязат вътре, спрени от посипалата се отгоре им градушка от камъни — от изправилата се насреща им жива стена от омраза, лостове и кирки.
Спартак опита да надвика тържествуващия вой, който раздираше гърлата на събратята му:
— Поставете два лоста под скалата!
Неочаквано той беше станал техен водач.
Робите от втората редица изпълниха заповедта му, без да я разбират. Промушиха железните прътове под мраморната канара.
— Сега им сложете колела!
Не мина и минута. Бунтовниците изкъртиха колелата на една рудничарска количка и ги надянаха върху лостовете.
— Сега напред! — извика Спартак. — Срещу легионерите!
Такъв беше планът му. Изтласкана по наклона навън, канарата трябваше да разкъса обръча им. И през тоя пробив непокорниците да се измъкнат към пристанището, където да завземат закотвената галера.
Но Фортуна, изглежда, си бе наумила друго. Спартак не бе оценил само едно. Дълго още, години наред той щеше да се учи, че в боя винаги решава най-малката, най-незначителната дреболия. Канарата се оказа само два-три пръста по-висока от изхода. Тя се блъсна в него с трясък и спря. Не само не разпръсна стражите, а напротив, затвори в капан метежниците.
Легионерите не се колебаха дълго. Те бяха опитни тъмничари. За няколко минути натрупаха пред отвора наръч дърва, посипаха ги със сяра и ги запалиха. Задавящият дим се насочи на тънки струйки в рудника. Робите се разкашляха, почнаха да се задушават.
Убеден вече, че опитът му е пропаднал, Спартак се подпря на студената стена. Всичко бе свършено — и с него, и с мечтите му за отмъщение, и с Анибаловия прах. Щяха да го окачат на кръста до Диузенус и Тарула. И нищо от това, което бе мечтал, нямаше да се сбъдне.
Внезапно той чу нейде отдалеч тревожен рог.
В същото време евреинът подхвана своя безумен напев:
— Къде е Месия, който ще изведе сина на Израил от робството?
— Млъкни! — извика му Спартак и се втурна към изхода.
През пролуката видя, че легионерите тичаха към пристанището. Случило се бе нещо по-важно от бунта. Иначе не биха ги изоставили.
— Издърпайте камъка! — кресна Спартак, задъхан от нетърпение. — Назад!
Скоро го отстраниха и изскочиха навън. Вече се бе смрачило. Само червенината на залеза още пламтеше по притихналата повърхност на залива подобно на кърваво петно върху излъскан до блясък щит. На кея редом с римската галера бяха пристанали още три кораба, от които слизаха въоръжени хора и се нахвърляха върху прииждащите откъм рудника легионери. Виковете им и кънтежът на оръжията долитаха съвсем отчетливо догоре.