Той се качи на белия си кон и го препусна, съпроводен от телохранителите си. Излезе извън града и се отправи към строената в каре кохорта.
Войниците го посрещнаха с поздрав. Безмълвен, той се закова насред карето. Видя ги — все същите смръщени, сурови воини в желязо. Но тоя път видя и друго — смута и негодуванието в очите им. Зад тях стояха заканителни и страшни легионерите от другите кохорти, докарани за пример и назидание, докарани освен това да придадат повече сила на консулската присъда.
Маркус Красиниус извади пергамента, разгъна го и зачете:
— За бягство пред врага, с което покри с вечен позор своето име, осъждам кохортата на Маркус Красиниус Алвио на децимация. Присъдата да се изпълни още днес.
Слухът беше достигнал до войниците още преди идването на префекта им. И все пак, когато го чуха от неговите уста, глух ропот изпълни въздуха.
Сякаш оглушал, Маркус Красиниус направи знак на контубернала. Броенето започна. Всеки десети човек, когото офицерът посочеше, излизаше пет крачки напред и се вцепеняваше в римска стойка. Само очите му върху замръзналото лице издаваха ужаса пред жестокия избор на Фортуна.
— Стой! — прекъсна го префектът. — И десетниците вътре, и стотниците!
Защото и те, тия малки началници, които не бяха разбрали коварството на Спартак, които не се бяха противопоставили на отстъплението, носеха част от вината. Не само Силвиус, не само простите легионери…
Стотниците и десетниците влязоха в редицата. И броенето започна отново. Този път сред нещастните избраници попаднаха двама десетници. И единият от тях — Квинтус Публиус Либеон.
Екзекуцията започна. Посочените от контубернала легионери най-първо нашибаха с пръчки първия осъден, после му отсякоха главата.
Квинтус Публиус се изправи пред палачите. Синът му Мециус усети как главата му се замайва, сякаш бе изпил цяла амфора вино, сякаш земята под нозете му се тресеше. Значи тъй — край на всички мечти! А му оставаха само няколко месеца. Фамилията Публиус губеше не само баща си, губеше пенсията и земята. Пак оставаше без земя. Сега трябваше да изчака още двадесет и три години, докато Мециус Публиус достигнеше до пенсия. Ако Парките решеха…
Когато легионерът вдигна пръчката си, Квинтус го спря.
— Ще предам фалерите на сина си. Да не ги срамя с позора си!
И свали от бронята на гърдите си десетина метални плочки, получени за многобройните му подвизи през дългия войнишки път.
Мециус не можа да се сдържи. С бойните отличия на баща си в ръка той изскочи напред и извика:
— Славни префекте, изслушай ме!
Маркус Красиниус го изгледа гневно.
— Говори!
— Моля те! Пощади го! Защото единствен той отказа да изпълни заповедта за отстъпление. И се би храбро. Питай всички, префекте! Питай и тия фалери!
Тогава Квинтус Публиус го пресече:
— Сине, не се меси в делата на Фортуна! Спомни си думите на тракийския отшелник! Всичко е суета. От пръст си, на пръст ще се превърнеш. Остават само делата ти. Земя не можах да ви оставя. Оставям ви честно име, подкрепено с доблестни дела. Само туй…
Но Мециус не искаше да слуша световните мъдрости. Отново се обърна към военачалника си:
— Славни префекте, вместо него посечи мен! Аз наистина побягнах, не той. Посечи мен!
С изпънати до краен предел нерви Маркус Красиниус изкрещя:
— Мълчи, ти казвам! Не си ти, който ще ми даваш ум. Не съм пък аз тоя, който е властен да отмени избора на Фортуна. Фортуна е по-властна и от безсмъртните богове. — После се обърна към палачите: — Вършете си работата!
Мециус Публиус отново се провикна:
— Поне го запази от позора! От побоя!
Префектът се поколеба.
— Добре! Отменявам боя! Него присъждам на теб, Мециус, защото има дързостта да се противиш на закона!
Войникът с пръчката отстъпи място на палача, който вдигна меча си.
Квинтус Публиус Либеон, старият римски ветеран, преживял толкова кървави сражения и оцелял до пенсия, която никога нямаше вече да получи, вирна глава.
— Аве, Рома! — извика той, преди да се строполи посечен. — Да живее Рим!
Маркус Красиниус едва издържа до края на тая кланица. Той, истинският римлянин, свикнал с кървавите оргии в амфитеатъра и в боя, при вида на невинните жертви усети как тялото му се разтреперва, как стомахът му се свива в мъчителни тръпки.
А знаеше, убеден беше: тия жертви бяха нужни. За да пребъде Рим. Само тъй, със свръхчовешка суровост, се ковеше желязната римска дисциплина. Легионерите трябваше да знаят, че врагът е по-малко страшен от Рим.
Префектът се прибра смазан от мъка и унижение. Седна до писмената си маса. Едва изчакал завръщането му, Стак докуца с чашата вино. Постави я до ръката му и понечи да си ходи.