Гласът на господаря му го спря:
— Робе, чакай!
Стак усети, че се разтреперва. Не се боеше вече за себе си. Знаеше: роб, който убие господаря, бива разпъван на кръст. Нямаше надежда да избяга, както се тъкмеше Либия. Къде ще бяга тъй, със своя недъг? В Гърция избягал роб има право да се скрие поне в храма. В Рим и това не помага. За роба в Рим няма пощада. За делото се боеше повече Стак, с което се бе нагърбил.
Префектът хвана чашата, но не отпи от нея. Мислеше.
— Робе! — повтори той. — Вие, траките, сте вещи в магията. Кажи ми как, с каква черна магия мога да отмъстя на най-върлия си враг!
Стак неволно си отдъхна.
— Има много начини, господарю. Ала най-сигурен е, струва ми се, римският. Напиши клетвата на бронзова плочка и я закопай в гробищата!
Маркус наведе глава.
— Виж, това може да стане!
Неочаквано, с привично движение той му подаде чашата.
— Опитай!
— Нали я опитах? — заекна гърбавият.
— Нищо, още веднъж! Вие, траките, никога не се насищате на вино.
Стак погледна вътре. Отровата се бе разтворила изцяло. Не се виждаше ни следа от нея. С вледенено сърце той отпи малко. Това не задоволи господаря му.
— Още! — рече той. — Какво се срамуваш!
И гърбавият решително изпи и втората глътка. Длъжен беше. Да не буди подозрение. Сега му предстоеше само едно — дори ако умира от болки, да не се издаде. Докато омразният римлянин изпие виното. После можеше…
Маркус Красиниус извади една плочка и написа върху нея със стоманеното си стило:
„На Гайус Салвариус Астрагал проклятие! И на живота, и на имота му. Да го тръшне болест, да го прониже отровна стрела, да го порази мълния. Моля аз, Маркус Красиниус Алвио!“
После се изправи решително.
Свит до входа, Стак запита разтревожен:
— А виното, господарю?
— В Тартара твоето вино! — изръмжа Маркус.
И с гневен замах блъсна чашата — цялата надежда на Стак, — плисна я върху разкошната подова мозайка.
После се запъти с едра крачка навън да потърси един прочут негодник, който още тая нощ щеше да закопае проклятието му в някой гроб.
Гърбавият се изправи, загледан с ужасени очи в мокрото петно на пода. Видяла всичко иззад мраморния фавн в имплувиума, Либия стоеше потресена.
Стак облиза устни.
— Не ме е страх от смъртта — промълви той сломен. — Аз съм тракиец. Там, отвъд, е по-добре оттук. Там ще се слея с Бога Конник. Във вечността ще върша това, което подобава на тракиеца — лов и война. И не куц, и не гърбав, а здрав и силен като Конника… Но другото, другото… Защо трябваше така напразно… Всичко напразно…
Усетил първите болки от отровата, която почваше да разяжда вътрешностите му, той се сгърчи на пода.
Последното му злодеяние
Пролетта настъпваше бързо с топлия полъх на развигора, който се промъкваше през долината на Стримон, носеше се над избуялите есенници, прошумоляваше над безлистните букаци и попиваше сред обраслите с мура и смърч усои. Зеленината се надигаше като пролетно наводнение от радост и живот. Бялата покривка на планината се издърпваше нагоре към заоблачените върхове, сякаш хубавицата повдигаше белите си поли да не се измокрят от шурналите към полята порои. Все по-нагоре и по-нагоре, подир стопения сняг, пъпките на дърветата набъбваха, пукаха се и от тях се подаваха първите листенца, сякаш над гората се стелеше резедав дим. Направо от изтънелите преспи израстваха сините минзухари; кукурякът светеше под всеки храст; като хиляди свещички грееха цветчетата на подбела. Целият свят ехтеше от чирикането на чинките, от подвикванията на косовете, писукането на синигерите, от крясъка на сойката.
Останал без сила, захвърлил по пътя бронята си да не му тежи, след като в сражението бе загубил шлема и меча си, Мокапор се мъкнеше нагоре по дъното на сенчестата урва, в която тук-там просветваха още нестопени мръсни преспички. В ръката си носеше само тояга, единственото му оръжие, с което се подпираше из трудния път.
Уплашен беше старият резос. И разгневен. Озлобен срещу целия свят. Пък имаше защо. Проклетият Спартак, натрапникът, когото бе отгледал вместо свой син, се бе върнал начело на някаква сган от избягали роби и разбунтувани траки. Като лавина бе връхлетял върху царството му. И както лавината, свличайки се по стръмния склон, нараства с увлечените по пътя й преспи, тъй и сбирщината на Спартак се намножаваше от вливащите се в нея размирници.
При решителната битка, която се разгоря вчера пред израслата из пепелищата Ямфорина, Спартак разби войската му. Или не. По-добре да я бе разбил! По-добре да я бе изтребил до крак! Отколкото това. Предадоха го хората му, дори най-доверените, ония, които бе обсипвал с благоволенията си. Отметнаха се от него, при първия рог на Спартак се прехвърлиха отвъд. Те — да ги порази Сбелсурд — първи нападнаха резоса си, преди да го достигнат спартаковците. Едва успя да се спаси той самият. Все още умееше да върти ловко махайрата! Повали неколцина, без да разбере кои. Повече не удържа. И той побягна. Без шлем, без оръжие. Добре че гората беше наблизо. Добре че се мръкваше, та ония изгубиха дирите му.