„На Саине — поздрав от Спартак! — тъй почваше писмото. — Боговете помогнаха да се отърва от робството и да прогоня Мокапор. Борбата още не е свършена. Римляните са силни. Медите няма да устоят срещу тях. Нужен ми е Анибаловият огън, та да поведа победоносно траките срещу Рим. Утре при изгрев ела при извора на Евридика. Донеси ми сребърната плочка на Химилкон. Аз съм воин и нямам право да влизам в гората по време на Дионисиите.“
Мокапор препрочете няколко пъти папируса. Стана му ясно защо никой не го преследва в гората. По време на Свещените оргии никой воин няма право да стъпи в Дионисовата гора.
Надеждата отново се прокрадна в сърцето му, разтопурка го от радост. Спартак сам се бе напъхал в клопката, сложил бе примката на врата си. Само че сега нямаше сърп, с който да я среже. Когато утре заран наближеше извора, пусната от засада стрела щеше да го изпроводи преждевременно при Котис и Хегезипила — да им разправи, че резос е пак Мокапор.
А другото? За какво споменаваше Спартак: за Анибалов огън, за сребърен медальон на Химилкон? Анибал е бил велик военачалник. За какво беше нужен на Спартак тоя огън? Сега, по време на война? За какво друго освен във войната срещу Рим? Това безсъмнено беше бойно средство. А и Мокапор имаше да разчиства сметки чрез война. Кой би се отказал от ново оръжие? И то оръжие, до което можеш да се добереш само с едно протягане на ръката.
Той щеше да я протегне. И да улучи два заека едновременно — и огъня, и Спартак…
Вече се свечеряваше, когато наближи Дионисовото светилище, като се промъкваше боязливо между вековните мури. Налагаше му се да бъде нащрек. Из гората вече се мяркаха групички жени. Кротките и послушни тракийки още не се бяха превърнали в кръвожадни менади. Послушали зова на сърцето си, който ги примамваше непреодолимо към планинските дебри, девойки, невести и зрели жени бяха зарязали наполовина изтъканите платна в становете, бяха захвърлили кросна и сновалки, хурки и вретена, оставили недосмлян булгура в хромелите, неопечен хляба в нощвите. Бяха се юрнали нагоре в тайнственото, заплашително царство на вечно живия, умиращ всяка есен и възкръсващ всяка пролет бог, с чието възкръсване възкръсваше цялата природа. Бяха се устремили в див порив към пълното освобождение от всички ограничения, които превръщат тракийката в полуробиня, към пълната самозабрава, към всеотдайното сливане с природата.
Те бързаха към обитаваните от Дионис заснежени върхове, където духът се чувствува прояснен, а волята — всемогъща. Нагоре ги мамеше непреодолимият копнеж да се приобщят приживе с Безсмъртния, впръскваше в душите им божествен екстаз, когато душата се освобождава от телесния си ковчег и се извисява към Дионис, за да вкуси още в тоя живот сладостта на независимостта си от тялото, на която сладост ще се радва вечно след смъртта.
Сега те пристъпваха неуверено по стръмнините, все още разколебани, угрижени за оставена рожба, за болна майка, за сърдит стопанин. Тук-там някоя по-нетърпелива откъсваше бръшлянов филиз, подбираше кичеста шишарка. Тия, които познаваха по-добре гората, разравяха пръстта около дървесните корени, отместваха натрупани от лани камъни и измъкваха още неразбудените от зимния сън змийски кълбета, които се размотаваха неохотно и бавно се увиваха в лениви възли по ръцете им.
Жените отминаваха унесени покрай стаения в шубрака резос, който едва ги изчакваше, за да се спусне отново напреки, през урви и ридове, през сипеи и потоци, към храма на Дионис.
Внезапно той се спря. Насреща му между дънерите блесна жарава. И преди да свърне от пътеката, видя налягалите край огнището поклоннички. Едни спяха, подложили вместо постеля сухи борови иглици, наметнати с небридите си. Други стъкмяваха накитите си от бръшлянови вейки. Трети нагласяха магадидите и кавалите. Четвърти опитваха да прикрепят за бръшляновите си венци волски рога. Нали бикът е един от символите на Дионис? Пети кърмеха с майчинска любов намерените из бърлогите вълчета, сърнета и глиганчета, за да не изтича напразно млякото им. И за да се слеят така напълно с планината и с неспокойните й сили. Всички дъвчеха бръшлянови листа, да добият вдъхновение от бога, да се подготвят за предстоящото тайнство. Змиите бяха попълзели покрай огнището да се греят.
Безшумен като змия, Мокапор заобиколи почиващите менади. И отново пое нагоре, направо през черната гора, стаена и заплашителна. И ето, през бумтежа на потока се дочу сподавена песен, тихо тананикане. Резосът надзърна предпазливо иззад един стар бук. Коленичила пред свещеното огнище, стоеше главната жрица, наметната със сърнешка кожа и препасана с изплетени бръшлянови ластари, с бръшлянов венец на челото и вакхански тирс в ръка — дрянова тояжка, омотана с бръшлян и борова шишарка на върха, около които се бе увил храмовият смок.