Множеството стихна. Остана да се чува само клокотът на потока и шепотът на вятъра из клоните. Саине извиси глас:
— Сестри мои! Нека тази, която още се колебае, която още не е повярвала в Дионис и неговата мощ, излезе напред! Нека вкуси еликсира на забравата! За да я осени духът на Дионис. Със страх към бога пристъпете!
Няколко стотици жени се стълпиха пред нея. И младшите жрици поднесоха на всяка от тях да пие от бръшляновата отвара. Когато бе пресушен и последният ритон и жените отново отстъпиха пред стъпалата, Саине пак заговори. Единствен Мокапор разбираше, че тя изпълняваше насила ритуала си, че в душата й все още се водеше жесток двубой между нейната и неговата воля.
— Сестри в бога! — извика тя. — Дионис отново възкръсна!
— Наистина възкръсна! — отвърна едногласото множество.
Тя продължи:
— Отново сме тук да славим вечния живот, сплотени от копнежа да достигнем бога. Запомнете, всеки може да се приравни с него, ако го поеме в себе си. Приобщете се с бога! Последвайте ме! Дионис ще ни прати своето въплъщение. Приемете саможертвата на бога! Това са думите на Дионис: „Яжте — това е моето тяло! Пийте — това е моята кръв!“
Шумът избухна неудържимо. Запищяха кавалите, задумкаха тъпаните, зареваха като бикове скритите жени, менадите размахаха настървено тирсите, люшнаха се в диво, неестествено и неправдоподобно хоро.
Саине изкрещя:
— Славим Диониса и утвърждаваме вечните му обреди! Дионисе, бъди благословен!
После с олюляваща се стъпка поведе възторженото полуголо множество направо през гората.
— След мен, благословени от бога! Към Извора на Евридика! Там ни очаква новото въплъщение на Дионис.
Освирепялата тълпа се юрна подире й като отприщен яз от кръвожадност и сляп фанатизъм. Мокапор неволно си отдъхна.
Оргията на Дионис
Още по тъмно Спартак дойде при извора, тръпнещ от нетърпение. И не си даваше сметка за какво повече: заради Химилконовия ли амулет или заради самата Саине, заради любимата, която сега като главна жрица бе станала за него още по-недостъпна.
Зората бързо се разгоря. Отначало на изток, иззад нащърбения зъбер на Орбел, подобен на драконов гръб, замъждука бледо сияние, както се мержелеят в тъмна нощ гнилите пънове. Звездите, доскоро едри и блестящи, и толкова нагъсто, сякаш се докосваха, постепенно се проредиха, взеха да гаснат — отначало най-мътните, после една подир друга и по-ярките. Кръгозорът запламтя, ще речеш в гората зад рида бе избухнал пожар, който бързо се разгаряше, надигаше се и а-ха всеки миг можеше да превали билото и да се прехвърли отсам.
Светнал като стопена смола, изворът клокочеше звънливо в краката му. На тихата му песен пригласяха неспирният шепот на боровите клонки и чириканията на сънените птички.
Спартак се заслуша омаян. Никаква човешка музика — ни песен, ни кавал, ни магадида, можеха да се сравнят с песента на изворната нимфа Евридика. Такава беше и песента на хилядите водни нимфи из неизбродените тракийски дебри, които в будното въображение на елините се бяха превъплътили в прекрасните музи — вдъхновителките на поетите и певците.
Внезапно рязък звук прекъсна омаята на звънливата зора. Чу се шум от настъпена съчка. После — тропот на кон. Пъргав като рис, Спартак се метна в шубрака с изваден меч. Зачака. Скоро на полянката излезе воин. На кон. Тракиец. Едър и силен.
С въздишка на облекчение Спартак излезе насреща му.
— Що дириш тук, Дизатралис? — запита той.
Новодошлият се усмихваше виновно-глуповато.
— Ти, както виждам, си пак пиян! — сряза го Спартак.
Онзи поклати глава.
— Дизатралис никога не се напива. Дизатралис само се ободрява с виното.
Спартак махна с ръка.
— Защо си тук?
— Защото… Защото… Много хора те обичат, но много те мразят… Може да ти потрябва гръб, в който да се опреш.
Спартак не можеше да бъде залъган с хубави думи.
— Ако бъда принуден да търся гръб, в който да се опра, то държа тоя гръб да бъде трезвен, та да му се доверя.
Нов шум прекъсна разговора им. С извадени махайри двамата зачакаха кой ще се появи.
И скоро видяха една бяла фигура, която се мъкнеше с тих стон по пътеката.
— Спартак! — промълви Тарула, като се срина изнемощял в краката му. — Удариха ме по главата.
— А папирусът?
— Няма го!
Спартак реши изведнъж:
— Дизатралис! — рече той. — Отведи го при ктистите! И се прибери в Ямфорина!
— А ти?
— Ще ида до светилището. Да видя, да разбера. Тревожи ме това покушение. И кражбата на папируса.
— Имаше ли нещо важно в писмото? — запита гузно Тарула.
Спартак не отговори. Имало ли е нещо важно? Та какво по-важно от тайната на Химилкон? Но махна с ръка. Защо да го тревожи?