Дизатралис все не си тръгваше.
— А менадите?
— Ще се пазя.
— Не може ли да отложиш?
— Само сега! После ще бъде късно.
И тръгна решително нагоре. Вървя дълго. Подало се над планинския зъбер, слънцето огря боровите върхари. Лъчите му заиграха по разкошния килим от мъх, който бе облазил камъни и дънери, заискриха в хилядите росни капки.
Тогава дочу далечен вой. Но не. Не беше и вой. Никоя вълча глутница, никоя кучешка хайка не може да вие така. Нито дори хиляди хиени вкупом. То беше нещо по-зловещо, по-заплашително от връхлитащ ураган. Неволно косата му настръхна. Тежко̀ томува, който попадне пред очите на побеснелите поклоннички на Дионис!
Едва свари да се мушне в една хралупа зад увисналата завеса от бръшлян, когато покрай него профуча задъхан от бягане, с пяна на уста елен. А само на сто крачки зад него летеше безчислената орда от настървени вакханки, с размахани тирсове и развети коси, изгубили из пущинаците небридите си, полуголи, диви, зловещи.
И пред всички — Саине. Неузнаваема, с изкривени озлобени черти на обикновено миловидното си лице.
Спартак едва се сдържа да не я извика. Едва. Захапа ръката си, та да запуши устата. Изпуснеше ли само един звук, издадеше ли се — в следния миг щеше да се превърне в купчина разкъсано месо.
Толкова беше нужно, само една минутка. И зловещата жива лавина от стръв и лудост се срина по урвата подир обезумялото от страх животно.
Едната грижа падна от плещите му. Саине беше жива, невредима. Оставаше другата. Къде беше медальонът на Химилкон? Скрит в храма или върху гърдите на Саине? В лудия бяг той не успя да различи нищо.
Вече нямаше смисъл да се мъкне нагоре. Като че ли беше по-разумно да се върне пак при извора. Не посмя да тръгне направо, за да не се срещне отново с ужасната шайка. Предпочете обиколния път покрай скалистия рид, по който щеше да се яви на срещата откъм полето.
Спартак бързаше. Но и в бързината си не забравяше предпазливостта. Та той сега прекосяваше царството на менадите — по-опасно от всяко бойно поле, забранено за всеки друг, заплашващо с жестока смърт всеки смелчага, а в случая то значеше всеки безумец, който се мернеше насам.
Внезапно дочу шума на търкулнатото камъче. В следния миг видя и мъжката сянка, която пресичаше пътя му.
— Мокапор! — извика той. — Спри!
Сепнат от вика му, оня се вцепени. После изведнъж хукна назад, обезумял от уплаха. Спартак се втурна подире му.
Гонитбата продължи много. Резосът беше стар, огладнял, преуморен. Ала страхът му придаваше неподозирани сили. Макар и по-млад от него, по-силен и пъргав, Спартак едва го настигаше.
Видял, че вече няма сили за нагоре, беглецът свърна по нанадолнището. Но внезапно кракът му хлътна в някаква ямка и той се просна по очи. Преследвачът не успя да се задържи. Продължи напред, спъна се в проснатото тяло и полетя надолу в дълбоката ровина.
Докато Спартак успее да се измъкне оттам, Мокапор отново скочи на крака и побягна.
Гонитбата, вече не тъй устремна, но още по-настървена, продължи отново. И отново Спартак го настигна. Оставаха му няколко крачки само, за да докопа косата му, когато дочу воя на менадите.
От ужас дъхът му секна. Той дори не се поколеба. Дионисовото празненство на живота и възкресението носи смърт. Само безумец би останал срещу неудържимата ярост на менадите.
Спартак свърна рязко встрани натам, където клокочеше потокът, и се метна в първия вир. Потопи се в ледената вода цял. Само главата си потули зад китка избуял чер оман.
Резосът не успя да се укрие. Заслепен, оглушал от страх, много късно видя връхлетялата заплаха. Без да спира, той се стрелна назад. Ала менадите вече го бяха съзрели. С неистов вой, от който сърцето на Спартак замря, те се спуснаха подир новата си жертва. Ни рой оси, ни вълча глутница е годна на такава сатанинска настървеност. Само освирепели Еринии…
След минутка, не повече, гората опустя. Множеството се срина с рев и крясък надолу.
Спартак се измъкна от ледения вир премръзнал, вкочанен. Трепереше. От дрехите му ручеше вода. За да се постопли, той отново затича нататък, където бе намислил. Насреща му се изпречи дълбок овраг, изпълнен с пряспа още нестопен сняг, която се източваше надолу толкова стръмно, като че ли беше замръзнал водопад. Такива преспи, скътани из най-сенчестите усои, понякога изтрайват до есенните Дионисии, а нерядко ги заварва и новата зима. Отгоре те изглеждат като сняг, малко мръсен наистина, потъмнял, но все още сняг, в който се плашиш да не затънеш. В действителност това е същински лед, някаква твърда скала от споени ледени зрънца, които дори кирката разкъртва с голямо усилие.