Спартак трепна. Стори му се, че в отсрещния храст лъсна метал. Ала преди да отскочи назад, от всички страни се нахвърлиха римски войници с извадени мечове, които го обградиха мигновено.
Път за бягство нямаше. Тракиецът размаха яростно махайрата и първата римска редица се отдръпна. Тоя малък успех всъщност не означаваше нищо. Вместо отстъпилата десетка излезе цяла манипула. Бавно, уверено, закрили се зад четвъртитите си щитове, легионерите тръгнаха насреща му.
Спартак реши изведнъж. Коритото на урвата, която му препречваше пътя, беше дълбоко три човешки ръста. Отскубнал се от прииждащите нападатели, той скочи в него. Краката му се хлъзнаха по наклонената ледена повърхност и тъй намалиха удара от падането. После тялото му се понесе надолу, сякаш литна по леда. Легионерите се скупчиха слисани върху брега. Никой не дръзна да повтори скока му, та да счупи врата или краката си върху тая дяволска пързалка.
Центурионът, определен да залови Спартак, прецени бързо:
— Покрай пряспата! Бегом!
С гневни викове манипулата се втурна все покрай брега, за да залови храбреца — или мъртъв, или осакатен. Напразно. Когато достигнаха края на ледения език, който се превръщаше в шуртящо поточе, от беглеца нямаше ни помен. Види се, не му беше за пръв път. Разочарован от неуспеха, центурионът поведе войниците си към поляната, където го чакаше цялата кохорта на Маркус Красиниус. Поведе я със свито сърце, все още смазан от преживяното унижение и незабравения ужас на децимацията.
Тогава съвсем неочаквано насреща им излезе Дизатралис. Изгубил търпение да чака приятеля си, разтревожен от звънтежа на битката, той се бе втурнал насам да помага. Тъй се бе озовал посред двата огъня, в клопка между кохортата и завръщащата се манипула. То се знае, не загуби самообладание. Какъвто и да изглеждаше — пияница и чревоугодник, женкар и безделник — Дизатралис беше преди всичко воин. Смъртта не можеше да го стресне. Той развъртя махайрата така, че нито тя, нито ръката, която я въртеше, можеше да се види, зачатка по щитове и брони. Простря неколцина в краката си, мнозина рани, още повече уплаши. Ала накрай Мециус Либеон успя да се метне на гърба му. За да се освободи от него, тракиецът се хвърли гърбом на земята. Зашемети неочаквания си ездач, ала преди да се надигне отново, войнишкото множество се стовари отгоре му и го обезоръжи. Ала макар че вече десетина чифта ръце стискаха ръцете и краката му, той все не се предаваше. Риташе, гърчеше се, хапеше. Сякаш не човек, а пленен рис. Както опитваше да се измъкне изпод него, Мециус успя да го ритне в главата и да го зашемети.
Когато се свести, Дизатралис се видя притиснат на земята, цял омотан с въжета. Над него се бе надвесил самият префект Маркус Красиниус и го разглеждаше безстрастно.
— Бягал роб — рече той, като видя дамгата му. — Трябва да го върнем на собственика.
Някой подметна:
— Не е за роб той, префекте. За гладиатор е. Такава смелост!
Маркус Красиниус сви презрително устни.
— Така ли наричаш пиянството? Вони на немита винена амфора.
Както лежеше така овързан и безпомощен, Дизатралис изръмжа:
— Мамиш се, префекте. Не е от виното…
Ясно, за него нямаше спасение. Защо тогава преди смъртта да не си позволи една шега?
— А от какво?
Някой се хвана на примамката му. И не само този. Всички от децимираната кохорта мечтаеха за храброст, за леки подвизи, които да измият позора.
Дизатралис излъга, без да му мигне окото:
— От татула е. От Стримонския татул. От магическата му мощ. Преди боя траките пият винена отвара от татул и кръв на тур. Затуй са безстрашни и непобедими. Както тевтоните пият лудо биле.
Дори Маркус Красиниус го повярва. По това време за варварите се разказваха какви ли не чудесии. Какво значеше едно чудо повече? А германците наистина вземаха лудо биле пред боя. Римляните бяха чували и това.
Внезапно откъм гората проехтя пронизителният вой на вакханките. Легионерите, наскачаха, строиха се в редици с прострени пред щитовете копия.
И ето, от гората изтича с последните си сили резосът, окървавен и раздран от клоните, задъхан, преследван по петите от настървената дружина. Оставаха му още стотина крачки, за да се вмъкне сред войниците и да се спаси. Ала изглежда Сбелсурд бе решил друго. Внезапно беглецът се спъна и преследвачките се струпаха настървено отгоре му.
Римляните неволно отстъпиха, потресени, ужасени от това, което виждаха очите им. Префектът едва позна прекрасната жрица в това зловещо същество, което крещеше прегракнало:
— Яжте — това е моята плът! Пийте — това е моята кръв!