Маркус Красиниус най-сетне се опомни. Не можеше да стои така безучастно, когато пред очите му убиваха римски съюзник.
— Напред! — извика той. — От жени ли се уплашихте? Или искате втора децимация?
При това напомняне войниците пристъпиха крачка напред, скрити зад стената на железните си щитове и гората на копията си. После втора, трета.
Менадите се нахвърлиха и срещу тях, ала не устояха пред настъпващите железни редици. Видели пронизаните от копията техни другарки, повечето отстъпиха. Втурнаха се през гората на лов за нова плячка.
Мециус отдавна чакаше такъв случай. Префектът, омразният патриций, който погуби баща му, стоеше пред него гърбом, изцяло зает с това, което ставаше пред него. Достатъчно беше някой да забие копието косо от горе на долу в мястото между, бронята и затилника на шлема. И после никой не би могъл да твърди чие дело е това — на тракиец или менада. Никой не би се усъмнил в римлянин.
Той вдигна оръжието с трепереща ръка. Задържа го тъй миг-два, замахна назад да се засили. Но не можа. Той беше римски гражданин. Легионерът не можеше да убие римски гражданин. Дисциплината го скова, суровата римска дисциплина победи човешките чувства.
Тогава съгледа впития в него поглед на тракийския пленник. Неволно отпусна ръката с копието. Дизатралис го извика с поглед:
— Срежи въжетата!
Възмутен от това нахалство, Мециус посегна да го срита. Ала Дизатралис го превари:
— Искаш ли префектът да научи какво се тъкмеше да сториш? Пък той ще отсъди другото.
Легионерът неволно потрепера. За такова нещо направо обезглавяват. Без съд, без бавене. Префектът тук, по време на война, е и съдия, и бог.
С прехапана устна, метнал страхлив поглед наоколо, той резна с меча въжетата и тутакси се шмугна в тълпата. А пленникът пропълзя под близкия храст и изчезна в гората.
Когато Маркус Красиниус се наведе, резосът беше още жив. Мокапор го видя. Видя как се взира в окачената на гърдите му сребърна плочка.
Не! Нямаше да му я даде! Тя беше нужна само нему. Нямаше да я даде дори след смъртта си на тоя надменен чужденец! Със сетни сили той опита да я скрие под кървавия парцал, в какъвто се бяха превърнали дрехите му. Нямаше да тикне в ръцете му това мощно оръжие. Знаеше, убеден беше, че щеше да бъде хвърлено първо срещу траките. Навярно срещу медите. Какъвто и да беше Мокапор, той беше преди всичко тракиец. Докато беше жив, римляните му бяха нужни. За неговите цели, не за техните. Сега вече не му трябваха. Ей това нямаше никога да стане, той със собствените си ръце да им даде сила… Не искаше… Мокапор го бе разбрал отдавна, сега пред смъртта го виждаше с очи на прорицател… Римляните и траките не бяха създадени за приятелство… Невъзможен беше съюзът с Рим… С Рим или се биеш — или му се покоряваш робски…
— Няма!…
Маркус Красиниус се приведе любопитно над мъртвия резос. Какво ли представляваше този медальон? Защо понечи да го скрие от него? Може би варварски амулет; може би символ на царско достойнство.
Той издърпа сребърната плочка от врата му и я разгледа внимателно. Ако не друго, щеше да я запази поне като трофей, спомен от победата му над Медика.
Контуберналът му се наведе и извади от пазвата на Мокапор един окървавен свитък. Маркус Красиниус го взе и го зачете нетърпеливо. Неволно пребледня. Пулсът му се ускори, усети как целият се разтрепера от вълнение.
Когато го изчете, той се усмихна доволно.
Видението за големия триумф отново изплава пред мисления му полет. Властта и богатството отново ставаха достижими.
Отмъщението на гладиатора
Разузнавачите донесоха, че Спартак настъпва към римския лагер направо през полето, подредил варварската си армия в римски строй — в кохорти и манипули. Маркус Красиниус научи тая вест при трибуна Гайус Салвариус, заместника на претора, който командваше трите кохорти, изпратени с изричната заповед да заловят избягалите роби и да усмирят разбунтуваните по пътя им траки.
Астрагал се усмихна високомерно.
— Тоя варварин сгреши. Силата на траките е в тракийската тактика, както силата на римляните — в римската.
— Спартак не е глупак! — възрази Маркус. — Познавам го донякъде. Убеден съм, че е разбрал предимствата на нашия строй. Пригажда се към него.
Трибунът пък беше убеден в своята правота. Макар отскоро тук, той беше слушал, още повече беше чел за нравите на враговете си.
— В кохорта може да се бие само римският легионер. Защото е нужна желязна дисциплина. Не става за всяка дива паплач, която не е свикнала на открит бой.
Маркус Красиниус също държеше на своето.
— Спартак пък не е дивак. Той има смелостта на тракиец, но има и културата на елина.