— Спартак! — рече той. — За моята вярна служба ти бях поискал само една награда. И ти ми я обеща.
Той посочи с меча си префекта.
— Ей тоя! Ако ме беше бил, щях да ти го оставя. Ако ме бе осакатил, щях да ти го оставя. Ако беше посегнал да ме убие, пак щях да ти го оставя.
И се обърна към множеството:
— Братя меди, отсъдете! Аз бях гладиатор на този звяр.
Маркус Красиниус най-сетне го позна. И разбра — участта му бе решена. Нелепо беше да се надява за пощада. Той се прегърби, посърна.
А Севт не спираше да го обсипва с обвинения:
— Като гладиатор се бих срещу всички зверове и хора, които ми посочи. Веднъж той ме накара да се бия с брат си. Помолих го да отмени боя. Всичко друго, не и това! Той не склони. Аз бях по-опитен. Свалих брат си на земята. И по гладиаторския обичай поисках пощада за победения.
Тълпата, настръхнала, слушаше притихнала.
— Маркус Красиниус обърна палеца надолу. Брат ми се уби, като сам натика меча ми в сърцето си.
По лицето на суровия воин се стичаха две мокри вадички.
— И аз се заклех да отмъстя! — почти простена Севт. — Кажете, имам ли това право?
— Смърт! — избухна множеството. — Смърт!
Севт се обърна към Спартак:
— Не ща само смъртта му! Искам тоя римлянин да се срещне като гладиатор с другия пленник!
Спартак поклати глава.
— Нима и у нас ще насаждаме римските нрави. Ние сме се опълчили тъкмо срещу тях. Не щем да бъдем роби, но в същото време не щем да заробваме другите.
Не довърши. Трогнати от разказа на някогашния гладиатор, озлобени след кървавото сражение, траките ревяха до прегракване:
— Да се бият! Да се бият!
Мнозина от тях, най-смелите и дръзките, бяха бивши роби: и Дизатралис, и Терес. Петимни бяха да се насладят от позора на вчерашните си господари, от унижението и страданията им, да се порадват на кръвта им.
Разбрал, че тоя път няма да го послушат, Спартак се загърна със зейрата си и мълчаливо се оттегли.
Севт го изчака да влезе в палатката си. Тогава заповяда:
— Отстъпете! В кръг! И докарайте другия!
Маркус Красиниус Алвио стоеше безволев насред очистената площадка, още непроумял участта си, неочаквано затъпял като добиче. Внезапно той вдигна очи. И видя насреща си Гайус Салвариус Астрагал, също като него с вързани на гърба ръце. Префектът неволно се изправи. Опита да заеме неговата горда стойка, опита да придаде на лицето си същото сурово безразличие.
Севт се изправи пред тях и рече злобно:
— Горди патриции! Дойде време да заемете местата на вашите гладиатори, които са по-долу от робите. Или не! Още по-зле. Дойде време да паднете по-ниско от тях, защото днес вие ще се биете по заповед на вчерашните си гладиатори.
Той се обърна назад към другарите си:
— В памет на падналите в боя траки аз уреждам тия погребални борби.
— Млъкни, куче! — извика Астрагал с такъв глас и такъв израз, сякаш стоеше начело на своите кохорти. — Не се ли научи най-сетне как се говори с римлянин?
Без да се обърне към него, Севт го перна през зъбите с опакото на ръката си.
В следния миг трибунът се хвърли отгоре му така както беше, с овързани ръце. Замахна да го блъсне с глава в бронята. Севт успя да се отмести и пленникът, излъган в удара, се просна на земята.
Севт изчака да го изправят на крака.
— Мамиш се, римлянино! Не можеш да ме предизвикаш. Аз няма да те убия. Вие двамата ще се убивате. За наше удоволствие.
Отдръпна се и заповяда:
— Хайде, почвайте! Вие знаете отлично правилата.
Войниците срязаха въжетата и им подадоха оръжията. Щом пипна своя меч, Астрагал се хвърли върху Севт, ала цяла стена от пелти прегради пътя му.
Трима траки, влезли в ролята на лорариите в цирка, насочиха към обречените нажежените си копия. Маркус неволно отстъпи. Ала Гайус Салвариус не трепна. Остави пламтящото желязо да се впие в бедрото му. Само процеди през изскърцали от болка зъби:
— Муциус Сцевола сам изгори ръката си, за да докаже, че е римлянин. Гайус Салвариус Астрагал ще ви докаже, че истинските римляни още не са се свършили. Само варварите са годни за гладиатори, не и римските нобили.
Второ копие изцвърча по рамото му.
А в това време префектът отскачаше пъргаво от насоченото към него искрящо желязо.
— Бийте се! — изкрещя Севт.
Нагрятото до червено острие докосна рамото на Маркус. Болката беше ужасна. Никога не бе допускал това, когато даваше заповед да дамгосват робите му. Тя изведнъж отприщи всички задръжки, на които бе подчинил цялото си поведение. Той забрави какво е, забрави, че е длъжен да умре така, както бе живял — като римски патриций. Остана само едно — страхът от повторното докосване на огъня. И омразата към Астрагал — този, в когото бяха преминали имотът, и богатството, и славата му; този, който го изместваше навред; този, който го изпревари и във войската; този, когото трябваше да търпи толкова време, да му се подчинява, да му угодничи, да го славослови…