Признателността на ктиста
Спартак бързаше да се възползва от поражението на римляните, за да ги доунищожи, преди да са се опомнили. И да завземе лагера им, за да се добере сам до скъпоценния медальон. Не се доверяваше на контубернала. Стори му се годен да го излъже, годен да се уплаши от повторно завръщане при страшните варвари. А имаше и друга опасност — да стане жертва на намножилите се мародери, които кръстосваха навред за лека плячка, без да се вслушват в забраните на Спартак. За една броня, за един шлем те бяха способни да обезглавят нещастника, който носеше тоя шлем и тая броня.
А виждаше, че и войниците, и началниците им нямаха охота да продължат преследването. Предпочитаха да се порадват на леката победа — с веселби, с хора и с гуляи.
Дизатралис пръв се осмели да му го каже:
— Само война да искаш! Тя няма да се свърши. Виж, за празненства рядко остава време.
Спартак смръщи вежди.
— Когато само раниш лъв, или тур, или глиган — оставяш ли го да избяга? За да стане още по-опасен. Или го гониш, докато го доубиеш?
— Това е друго! — изсумтя едноокият Терес.
— Не е друго. Полуразбитият враг ще се окопити. И отново ще те нападне, обогатен от опита на поражението си. Затова и той трябва да бъде преследван до пълното му унищожение.
— Стига ни, че ги прогонихме!
— Сега ги прогонихме, утре пак ще дойдат. Откога налитат, ние ги отхвърляме, а те все се връщат. Лакоми са за земя, за роби. А Тракия има и богата земя, и яки работници.
— Тия яки работници знаят да се отбраняват.
Спартак сви юмрук.
— С отбрана победа не се печели. С отбрана само се отлага поражението. Рим трябва да бъде ударен право в сърцето. Другото са драскотини, които не убиват. Само го дразнят. Като леко ранен лъв.
Терес вторачи в лицето му единственото си око.
— Ти какво? Ще ти се да удариш Рим в сърцето! Че ти знаеш ли неговата сила?
— Именно затова! Ако не бъде сразен, той ще ни зароби. Заробил е целия свят. Само ние още се опъваме. Или ние, или Рим!
Той замълча. Млъкнали бяха всички, слисани от дръзките му думи. После отново заговори, тоя път вече по-спокойно, почти безстрастно, но още по-непреклонно:
— Ще ги гоним до стените на Рим! И ще ги сринем! Ако те опожарят селата ни, земята ни ще остане. И планината ни, в която пак ще оцелеем. Ако ли пък ние сринем зидовете му, нищо няма да остане от Великия Рим. Аз имам мощта да не оставя камък връз камък от тия стени. И да изкореня Руминалската смокиня, под която Вълчицата откърмила Ромула и Рема. Тогава, както казва преданието, Рим ще запустее. Помогнете ми да стигна дотам! По пътя ни ще се надигнат всички потиснати. И ще тръгнат с нас на свещен поход…
Сега се обади Дизатралис:
— Ти поне знаеш колко мразя Рим! Знаеш също, че не съм страхливец. Тъкмо аз ти го казвам. Рим е всемогъщ. Рим има безброй легиони.
Спартак отговори:
— Това е вярно. И все пак римляните са по-малко от робите, които ги хранят. Тия роби само чакат някой да ги поведе. Патрициите са по-малко от плебеите — полуробите, които чакат нови братя Гракхи…
— Вярно е! — кимна Фертракс. — Робите чакат Месия!
— Който срази Рим, той ще бъде Месия. Както Рим търси несговорници сред враговете си, тъй и ние трябва да намерим недоволниците в неговия дом. А кои са те? Това са робите. Това са плебеите. Както Рим разделя и владее, тъй и ние сме длъжни да го разделим, за да го завладеем. Робите са ръцете и краката на Рим. Трябва да срежем ахилесовото му сухожилие, както обезвредяваме облечените в желязо, другаде неуязвими врагове.
Той разпери ръце.
— Това е! Да оставим ли ранения глиган да се укрие в усоите? И утре да нападне жените и децата ни…
Първа посрещна с радостни възгласи думите му неговата лична охрана — ядрото, съставено от избягалите роби, които го бяха последвали дотук, все хора, които в тая чужда страна нямаха никого освен него. Спартак ги бе отървал от робството и за него те бяха готови до един да дадат живота си. Какви ли нямаше сред тях: елини, либийци, картагенци, египтяни, гали, германци, брити, славяни — от всички страни, където ненаситният Рим грабеше синовете и дъщерите им.
Фертракс се провикна:
— Спартак, води ни!
След него вдигнаха махайрите си Терес и Дизатралис. Последваха ги останалите. Такива бяха траките — лесно се отчайваха, още по-лесно се възпламеняваха. Веднъж убедени, веднъж запалени, водачът можеше да ги откара накрай земята.
Спартак изчака да затихнат виковете им. Тогава се обърна към Терес:
— Вземи твоите хора! И моята лека пехота! Ще излезеш в гръб на римския лагер. Аз ще настъпя по билото. Когато видиш три огъня, ще нападнеш от запад. Да отвлечеш вниманието им. Тогава аз ще ударя от изток.