Жрецът Мукатралис седеше на каменния си трон, положил ръка върху главата на Саине. Младата жрица стоеше пред него на колене, облечена със сърнешка кожа-небрида, препасана с бръшлянов пояс и с венец от бръшлян върху русата коса. На пода в краката й лежаха спокойно, сякаш изплетени от сребърни нишки, няколко сънливи пепелянки. А около раменете й се бе увил голям смок с безпомощно отпусната глава.
— Лош знак! — промълви жрецът. — Разболее ли се свещеният смок, очаквай беда!
Саине поклати тъжно глава.
— Бедата дойде. Спартак се върна и старата ми рана отново се подлюти.
— Не мисли за него, чедо! — прошепна старецът. — Забрави го!
Девойката отвърна беззвучно:
— Искам! Но не мога!
— Както те забрави той, заради атинянката…
Саине се разплака.
— И още нещо — добави Мукатралис. — Спартак е син на Мокапор. А Мокапор налага в цялата страна култа на Сбелсурд. Измества другите богове, измества и Дионис. А не знае, че Сбелсурд е другото име на Дионис. Мокапор иска да има само един бог на небето — иска само един резос у медите. Какъвто е редът на небето, такъв да бъде и на земята.
— Не мисля за Мокапор — въздъхна Саине. — Една мисъл само има в главата ми — Спартак. Помогни ми да се избавя от неговия образ, отче! Дай ми билка за забрава!
— Няма такава билка, дъще. Няма билка, дето да заличава само това, що ти се ще да забравиш, по избор. Виното дава забрава. За всичко. И то за кратко — за една нощ. Старото биле дава вечна забрава. Но такава, каквато искаш ти, няма. Чуждоземците търсят из Стримон тайнствения камък „паузилулос“, който прекратявал скръбта. Ала и камък такъв няма…
— А Дионис? — въздъхна девойката. — Поне Дионис няма ли такава власт?
— Наистина и Дионис е лечител, както всички тракийски богове. Но не с билки. С дума, чедо. Душата лекува той. Моли му се да ти даде забрава! И ако вярваш, тя ще дойде.
Той посочи окачените по стените като каменни иконки оброчни плочки с образа на Дионис.
— Тия вярваха в него. И когато получиха изцелението, от благодарност подариха на светилището образа му.
— Аз пък съм му подарила себе си — пресече го Саине. — Какво иска повече Дионис?
— Иска цялата душа. Не само външно слугуване. Иска от тебе да победиш титаничното начало, долното и злото у човека. Да остане само божественото.
Наистина, това искаше Дионис. И всички го знаеха: и траки, и елини. Това вече бяха научили и суровите римляни. Дионис беше син на небесния бог Дивос, когото гърците наричаха Зевс, а римляните — Юпитер. Майка му беше тракийската богиня на земята Семела. И още като дете титаните, враговете на всяка красота и на доброто, го бяха изяли. Тогава Дивос беше изгорил с мълнията си титаните. Но те не бяха изчезнали безследно. Останала беше пепелта им. Дивос и Семела бяха изпили в чаша амброзия пепелта от сърцето на Дионис. И синът им се бе родил отново. Бе възкръснал. Оттогава всяка есен титаните на мрака и студа го убиваха и всяка пролет като бог на живота той възкръсваше. А от останалата пепел се бяха зародили хората. Оттам водеха двете начала у човека: божественото — от Дионис, зверското — от титаните. Затуй и хората, понеже имат частица от Дионис, също не умират. И те след смъртта продължават да живеят в Блажените полета. Бръшлянът също е безсмъртен. Остава зелен и през зимата. Затова Дионисовите поклонници се кичат с него, затова ядат листата му — да добият безсмъртие.
Мукатралис опита да я поеме под мишница.
— Иди се приготви! Скоро ще дойдат поклонниците. Те очакват да им разкрием волята на бога. Дионис прониква в бъдещето. Дионисовият жрец предсказва бъдещето. Четири са прорицалищата на Дионис. А бесите са най-верните му служители. Първото е сред Родопа, в страната на бесите. Беси служат и в храма на сатрите. Беси са и жреците в Делфи. Те са най-добрите оракули. Нали там е гробът на Дионис? И нашият род е от бесистко потекло. Ние сме четвърти — по ред, не по слава. И при нас идват от целия свят да научат волята на бога.