Спартак премисли малко, после рече:
— Добре, върви си!
И поведе дружината си нагоре, към планината.
Прокобен сън
Саине препускаше лудо през горската просека, без да се страхува, че може да пребие и животното, и себе си дори. Белодрехите ктисти, събратята на покойния Тарула, които кръстосваха страната навред, й го бяха казали първи. После срещнатите овчари и побегналите от римляните роби го бяха потвърдили. Цял римски легион начело с претора по лична заповед на консула Апиус Клаудиус Пулхер настъпваше насам да усмири най-сетне непокорника, който не само отказваше да сключи съюз между Медика и Рим, ами подстрекаваше срещу господарите на света другите тракийски племена, подмамваше към бягство доскоро послушните роби. Саине трябваше да му го каже. Изглежда той още не бе го научил. Иначе как можеше да се обясни лекомислието, с което продължаваше да се отдалечава надолу по Стримон, докато преторът бързаше да му отсече пътя към непристъпния Орбел.
Войната си беше война. Тя си имаше своите богове. Имаше си богове и земята, които казваха кога да бъде зима, кога пролет, кога да се сее, кога да никнат посевите, кога да зреят. Земята не чакаше. Докато мъжете се мъкнеха зажаднели за кръв подир Спартак, нарамили копия и ромфеи, жените и старците, та и децата не спираха своята работа, нагърбили се и с мъжките работи. Оряха, копаеха, пасяха стадата. Ей там, на рътлината, дружина девойки скубеха лена, наблизо белобрад старец заораваше баклата да натори нивицата си, малко по-нагоре няколко бабички плевяха изкласилите жита.
Небето беше причерняло от заранта. До обяд стана съвсем ясно, че ще вали. Кълбести облаци се търкаляха над планините като понесени от вятъра гигантски руна. А по тях се открояваха белите градоносни повлекла като оскубаните по тръните кичури вълна. Двама старци опъваха със съсухрени ръце лъковете срещу небето, дано уплашат бога на гърма и бурята.
Не им се удаде. Саине едва ги отмина и градушката зачатка. После сякаш отгоре й се срина сипей от лед, сякаш легион прашници едновременно запокитиха насам вместо камъни ледени топчета, едри като яйца. Девойката се свря под един стар чинар да запази и себе си, и добичето от небесния гняв. Докато преброи до десет, и земята побеля, застлана с леден чакъл, примесен с обрулени вейки и листа. Наоколо се разпълзяха мътни порои от тиня и лед. Захладня.
Ала както връхлетя бурята, тъй си и отиде. Отгърмя нейде към Донакс. Саине махна с ръка. Да върви нататък, да шиба по камънаците, само да пощади човешкия труд!
Не го пощади. Грешен беше този свят. Сърдити бяха боговете. Където минеше, девойката виждаше полегнало просо, коноп, ленища, обрулени овошки и от плод, и от шума, сякаш след листопад. И оклюмали, също обрулени от съдбата старци и жени, които бяха наизлезли да видят отмъщението на боговете.
До Стримон беше все така. Девойката прегази реката през брода и продължи. А отвъд като че ли ни зърно не беше паднало. Градушката бие до слог — тъй казваха старите.
Най-сетне го настигна. Спартак крачеше пред пъстрата си армия, нараснала отново — след като плячкаджиите се бяха върнали пак при него, докарали със себе си нови множества жадни за бой и грабеж; след като отвред се стичаха към него непокорните траки от други племена, отказали да се подчиняват на подчинилите се напълно на Рим резоси; след като навред по пътя му въстаналите роби тичаха да го посрещат със заграбеното оръжие на господарите си.
Спартак я изгледа недоволно.
— Тук не е твоето място, Саине!
— То е там, където си и ти! — отвърна му дръзко тя.
Лицето му омекна.
— Чака ни кръв, Саине! — рече той. — Прибери се в храма! Там ще дойда!
Тя се наведе и пошепна на ухото му. Досещаше се, че не биваше да го чуят всички, да не създава смут и тревога.
— Апиус Клаудиус Пулхер, консулът, е пратил цял легион да ти отреже пътя за връщане.
— Знам! — отвърна кратко той. — Какъв предводител съм, ако не науча това?
— Тогава защо упорствуваш? Нашата сила е в планината.
— Който се е наел да мери сили с Рим, е длъжен да се бие навред, където може да срещне римляни.
Той също се наведе до ухото й.
— Слушай, Саине! Кохортата на Маркус Красиниус Алвио има почивка. Останала е на лагер. Бързам да я нападна, докато преторът си губи времето с проходите на Орбел. Да взема медальона. Без огъня на Анибал не ще успея…
Тя стисна ръката му.
— Остави го сега! Да се върнем, докато не е станало късно! Ще се крием там. Орбел не допуска чужденци. Ще бъдем все заедно, ако трябва, ще умрем заедно…