Той поклати глава.
— На тоя свят човек не идва току-тъй. Идва да свърши нещо. И си отива. Тъй както отива на нивата да оре или в гората на лов. Нито моят живот сам за себе си е ценен, нито чуждият. Ценна е целта, на която служат.
Девойката прошепна глухо:
— За мен е ценен само твоят живот. Нищо друго! Боя се за теб!
— Страхува ли се човек, когато се връща от гората с дивеч? Защо тогава го е страх, когато се връща от тоя живот, временния, към другия — вечния?
Тя почти изплака:
— Не искам да умреш!
— Аз също жадувам безсмъртие, Саине. И знам, безсмъртен е този, който остави име в историята. Тъй казват елинските философи.
— Историята се пише от победителя, Спартак. Ще запише ли и твоето име? Или ще те оклевети?
Той я погледна замислен.
— Ако победим, ще я пишем ние. Ако бъдем победени… тогава защо ни е история?
Дизатралис дотича с коня, скочи от седлото и приближи до Спартак.
— Преторът стяга обръча зад нас. Не се ли измъкнем овреме, после ще бъде късно.
Младият водач стисна устни.
— Вие сте ми се доверили. Сега за мен съществува само вашето доверие. И аз ще го оправдая. Аз и ти, и всички тук, сме тръгнали не само да хвърлим камък по лъва, а сетне да бягаме у дома. Ние сме тръгнали на лов за лъвове.
Едноокият Терес се вмеси в разговора:
— Спартак е прав. Победата се усмихва на онзи, който знае да напада. Арес значи „тоя, който се втурва“, а не „тоя, който бяга“.
Дизатралис се засегна пак:
— Не съм дете да ме поучаваш! Аз също съм тракиец. И воин. Аз също знам кога може и трябва да нападам. Но знам и кога се налага да отстъпя. За да запазя силите си и да ги стоваря върху неприятеля, щом аз намеря за добре… Пък и хората не щат да се отдалечават от планината си. Страх ги е…
— Траките не се страхуват! — сряза го Терес. — Трак значи храбрец. Ами не вярват много-много на вас, божем благородниците, дето сте ги яхнали и не смятате да слезете от гърбовете им.
Дизатралис скочи насреща му:
— Ти какво? Смут ли подклаждаш, бунтове ли?
Терес отвърна решително:
— Че да не му е много добре на народа? Защо аз избягах в планината, защо ме последваха и другите? Спартак не е Мокапор, истина е. Затова и аз съм с него, затова му вярвам. Защото е бил роб, познал е теглото. Ама такива като теб…
Спартак не понасяше ежби сред войската си.
— Я спрете! — рече той. — Раздорът е ахилесовата пета на нашия народ. Аз искам армия с тракийска храброст и римска дисциплина. Не я ли постигна — жалко за всичко! Рим ще ни смаже… И още нещо. Никого не водя насила. Който не е съгласен, да си ходи! По тракийския обичай.
И им обърна гръб.
Дизатралис млъкна обиден. Въпреки това не си отиде. Откачи от седлото мех с вино и пи жадно. Да разсее умората. И яда си от перченето на Бунтовника.
Спартак като че ли го забрави. Обърнат към Саине, заговори повече на себе си:
— Нощес сънувах сън. Прокобен. Уж съм пред стените на Рим. С неизброима войска. А все не мога да го превзема. Знам, че Анибаловият огън може да ги срине, да отвори проход за бойците. В същото време пък знам, че този огън не е у мен, че е при теб, в Медика. И аз искам да се върна при вас. За теб, за магическия прах. А не мога. Накъдето опитам, все без изход. Все кръстове, на които висят моите хора. Кръстове, кръстове, хиляди кръстове — като гора. И зад тях друга гора — от римски копия…
Саине прехапа устни. Тя беше жрица на Дионис. А Дионисовите жрици са гадателки. Сънят беше лош, злокобно знамение. Смутеното й сърце се сви още по-болезнено, спря дъха й.
— Това е грозен знак! — промълви тя съкрушена. — Послушай и мен, Спартак! Послушай и боговете, които говорят с нас посредством сънищата! Върни се!
А той, сякаш нечул, добави:
— И най-зловещото! От крепостта се бе привел префектът Астрагал, като жив, и ми се надсмиваше: „Не виждате ли, варвари, че още не сте дорасли да се мерите с Рим?“
Тоя път Терес прекъсна разговора:
— Време е да дадеш почивка. Цялата сутрин хората крак не са подвивали. Те не са като теб и мен.
— Вярно е! — кимна Спартак. — Нали затова и аз ходя пеша, за да знам колко издържа човек. Свири отдих!
След заповедите на стотниците и десетниците бойците насядаха по пътя като подкосени. Повечето полегнаха и тутакси заспаха. Останалите извадиха от торбите хляб и сирене, пушено месо или лук и ряпа, кой каквото сварил да вземе в бързината. Задъвкаха лакомо.
Саине пристъпи към Дизатралис. Съзнаваше, че върши нещо нередно. Но не намери сила да му се възпротиви. Убедена беше, че любимият не биваше да върви повече напред; че беше длъжна да го върне, да го спаси от гибел.
— Дизатралис! — рече тя. — Ние трябва да се изтеглим към Орбел!