— Трябва, я! — изръмжа той с пълна уста, като отпи няколко едри глътки вино. — Спартак ни води направо към самоубийство. Някога бащата на майка му, за да не падне в плен, накарал невръстния си син да го убие с меча му.
— А има ли някакъв изглед още да се измъкнем назад?
Той изтри с длан устните си:
— Знам един проход, през който римляните няма да ни забележат.
Сега вече Саине постави решителният въпрос:
— Ами ако стане нещо със Спартак, ще успееш ли да измъкнеш войската ни оттам?
— Ще мога, я!
И пак отпи от виното.
Саине реши. Приведе се към Спартак, който беше седнал върху сваленото седло на коня си.
— Има още време. Премисли! За теб, за мен, за хората! Не ти ли е жал?
Той стисна ръката й.
— Вярвай ми! И ти, и другите! Знам какво върша!
Нямаше право да й го каже. Длъжен беше да мълчи. Научил го бе от римляните. Никой военачалник не разкрива плановете си дори пред най-доверените. Защото предателите са навред. Слухтят. Силата на стратега е в изненадата. Изненадата е половин победа.
Замълча. Не й каза, че бе изпратил Севт при дентелетите, за да им предложи съюз срещу римляните; че за това участие им бе обещал цялата плячка; че още днес медите и дентелетите щяха да нападнат лагера на Маркус Красиниус едновременно от две страни. И щяха да го прегазят набързо. После щяха да заобиколят от север и да се окажат в гръб на претора… За такива важни планове не се говори. Те не се обсъждат. Чуе ли само нещичко врагът, и всичко пропада. Сигурната победа се превръща в сигурно поражение.
Сега тактиката на противника му беше много проста, детински наивна. Той даваше ясно да се разбере, че напредва от север и юг. Легионерите не пазеха тишина, пращаха напред конни разезди. Надуваха тръби. Само на запад, към Стримон, се спотайваха. Надяваха се, че така уплашен, както се бяха уплашили Саине и Дизатралис, щяха да вкарат в клопката и Спартак. Не допускаха, че и той имаше свое разузнаване, и то по-добро от тяхното; че бе пратил натам свои съгледвачи. И те бяха видели из гората проблясванията на шлемове, макар и маскирани с шума. Бяха зърнали и някои промъкващи се нататък контубернали.
Внезапно Спартак трепна. Видя. Отсреща върху хълма зад стана на Маркус Красиниус се източваха в стопления въздух три пушека. Уговореният знак! Севт бе довел дентелетите. И го чакаше. Очакваше неговия сигнал.
Така улисан, зарадван, замислящ последните подробности на атаката, Спартак не забеляза как девойката изля в поднесеното му ястие някаква отвара. Без да подозира всичките коварства на любовта, той изяде доверчиво храната си и се изправи.
— Ставай! Готви се за път!
Преуморените войници се надигнаха неохотно, поеха оръжията си, нахлупиха шлемовете и калпаците.
Но докато се построят, водачът им почувствува нещо нередно. Някаква необичайна отпадналост. Преуморен ли беше и той? Или болен? И то тъкмо сега…
Очите му взеха да се затварят сами. Прозявка разпъна дробовете му. Напразно траките очакваха заповедта: „Напред!“ Спартак престана да ги вижда. Забрави кой е и каква беше задачата му. Подпря се на коня си. После коленете му се подгънаха и той се свлече на земята.
Терес и Дизатралис се спуснаха да го подкрепят. Вдигнаха го на ръце. Раздрусаха го да го събудят. Напразно.
Саине пристъпи пребледняла, с разтуптяно сърце. Едва сега се уплаши от това, що бе сторила. Но вече нямаше връщане. Не я беше грижа за стремежите на Спартак, за честолюбивите му мечти. Не я интересуваше ни огънят на картагенците, ни гибелта или оцеляването на Рим! Интересуваше я само той. Насила, против него щеше да го спаси. Тя беше жрица на Дионис. Познаваше билките, познаваше и билката на съня, червения мак. С макова отвара го бе приспала сега, за да го спаси.
— Резосът е болен — рече тя, след като сложи длан на челото му. — Няма кой да ви води срещу римляните.
Терес се изправи.
— Спартак беше тръгнал да смаже лагера на Маркус Красиниус. Ще изпълним заповедта му и без него.
Дизатралис се противопостави раздразнено:
— Знам защо държиш толкова на това — заради плячката!
Терес се хвана за махайрата.
Ала Саине застана между тях.
— Оставете хапливите думи! Полза няма. Най-важното е да се спасим. Да спасим и болния резос.
И като потвърждение на това от двете им страни се чуха роговете на настъпващите кохорти.
— Дизатралис! — обърна се тя към него. — Можеш ли да ни изведеш през клисурата, за която загатна?
— Мога!
— Тогава, води ни! Време няма.
Терес Бунтовника възрази решително:
— Недовършената атака е равна на поражение.
— Не ме учи как се воюва! — сряза го Дизатралис. — От разбойници ум не ща.