Чак след това Мециус Публиус изсвири с рога си тревога. В стана настъпи суетня. Легионерите се измъкнаха от палатките и се спуснаха към пирамидите с оръжието. Десетниците построиха десетките си, а центурионите изтичаха към преториума за нареждания.
В суматохата двете жени достигнаха портата, пред която стояха на пост двама часовои. И в най-голямата глъчка те не се обърнаха назад. Задачата им беше да следят навън, откъдето би могъл да дойде врагът. Не допускаха, че врагът вече ги бе поразил отвътре.
Те кръстосаха копията си.
— В гората за билки — изрече намислената си лъжа Либия. — Префектът е ухапан от змия.
Дотича един легионер.
— Маркус Красиниус е ухапан от змия — потвърди той.
Уверени, че девойките казват истината, пазачите ги оставиха да излязат.
Тозчас двете припнаха към гората.
Бягаха така, без да се обръщат, до вечерта. Без да ядат, без да сръбнат глътка вода. С една-единствена мисъл — да не срещнат някоя римска част. Защото тогава никой нямаше да им помогне.
Задъхани, останали без сили, те прекосиха една хилава горичка, изникнала отново върху запустели, изоставени от хората ниви, когато неочаквано напреде им изникнаха двама траки.
Те познаха жрицата и почтително й сториха път.
— Кой от водачите е тук? — запита девойката нетърпеливо.
— Севт!
— Водете ни при него!
Скоро го намериха сред бойния стан на оцелелите траки. Видели поражението на медите, дентелетите бяха изгубили охота да премерят сили с победителите. Бяха ги изоставили, за да се върнат набързо в страната си, да не дразнят отмъстителния Рим.
— Преторът е мъртъв! — каза Саине. — И Маркус Красиниус.
Гладиаторът се поклони с ръце на гърдите.
— Слава на Дионис!
Девойката добави:
— А Спартак е пленник!
— Къде? — скочи Севт и се хвана за меча.
Тогава се намеси и Либия:
— Не съм видяла. Но знам. По пътя за Стримон са откарали много роби.
Той премисли дълго, после изведнъж реши:
— Ставай! На поход!
Траките наскачаха.
— Само конниците! — допълни гладиаторът. — Нямаме време. Пешаците да чакат тук! Не се ли върнем до утре вечер, значи въобще няма да се върнем. И да се оттеглят към Орбел.
Цяла нощ ездачите препускаха в мрака през чуждата страна, през земите на синтите, отдавнашни римски съюзници, покрай римски и синтийски крепости и застави, докато на зазоряване зърнаха забързаната на юг колона от пленници, обградени от две редици легионери, чиито брони и шлемове проблясваха с огнени искри на изгрева.
Севт огледа околността отгоре, от високото. След час, час и половина робите щяха да минат покрай гъстата гора, която се спускаше като зелен език от планината. За това време Севт беше длъжен да подготви нападението.
И го подготви. Раздели дружината си на две. Едната, по-малката част остави да се придвижва ходом след колоната. А с другите препусна по билото, което обграждаше Стримон от запад като циклопски сърп, готов да пожъне надвисналите над реката столетни върби.
Достигна гората и се спусна предпазливо между огромните дъбови стволове към пътя. Прикри бойците си зад пънове и храсталаци. Зачака.
И ето, сред облак прах от стотиците шляпащи крака се зададе робската върволица като стадо, подкарано към кланицата от една центурия тежковъоръжени легионери, които крачеха отстрани с отмерена, добита в безброй походи, римска стъпка. Отпред, единствен от всички на кон, яздеше центурионът им, наперен и горд, олицетворил мощта и дързостта на целия Рим.
Изведнъж той се обърна. Изкрещя заповедта си и препусна към ариергарда. Легионерите се спуснаха след него и с неподозирана бързина образуваха карето си. Само десетина посивели ветерани останаха с наведени копия да пазят плячката.
Сред праха на пътя, който се вееше като знаме подире им, нападнаха изчакалите досега траки. Изсвистяха първите стрели. После сражаващите се се сляха в едно. Зазвънтя желязото, заехтяха бойните викове, засвистяха наточените остриета и излъсканите като огледала щитове.
Тогава във фланг връхлетя дружината на Севт. Неочаквали това двойно нападение, и то дълбоко в тила на римската армия, легионерите се смутиха. Ала не отстъпиха. Една точна стрела свали центуриона от коня му. На негово място веднага се метна първият десетник и пое командата. Задните редици се обърнаха кръгом, за да посрещнат новата заплаха.
Напразно. Изходът на боя беше предрешен. Стотината римляни, колкото и да бяха обучени в боя, не можаха да устоят срещу яростта на многократно превишаващите ги противници. При това още при първата схватка и пленниците се включиха в боя. Нахвърлиха се с ръце и крака, както бяха навързани, върху омразните си пазачи.