Особено настървено се биеше един от тях, едър, червенокос юначага, който бе успял да разкъса веригата си и я размахваше като боздуган, както беше закачена за дясната му ръка, а с лявата нанасяше съкрушителни удари като чук по всяко лице, което му попаднеше.
Терес настъпваше през редеещия вражи строй, разчистваше път и на другарите си по участ.
Скоро сражението свърши. През полето бягаха неколцината оцелели легионери. Останалите лежаха на пътя убити или тежко ранени.
Притиснала сърце с ръка, Саине пристъпи към Бунтовника.
— А Спартак? Къде е Спартак?
Той я изгледа слисан.
— Че нали избягахте към Орбел?
Задъхана от ужас при новия удар на съдбата, девойката не му отговори. Запита отново:
— Не е ли при вас? Кажи ми!
— Не виждаш ли? — вдигна рамене той. — Няма го!
А Саине, клетата, не искаше да го повярва. Че затова ли направи всичко, затова ли уби префекта, затова ли докара тук хората на Севт, затова ли…
Сякаш нечула думите му, още непроумяла целия ужас, нещастницата тръгна между пленническите редици, като се заглеждаше изтръпнала във всяко лице.
Нямаше го! Истина беше! Чудовищна истина!
Изгубила сили, тя се захлупи по очи на земята, задавена от ридания.
Пътят към безсмъртието
Опънал платната, размахал тежките весла, римският кораб пореше кристалносините води на Термския залив. Чайките летяха с крясъци зад кърмата. В далечината брегът неусетно отстъпваше. Белите стени на Терма избледняваха, стопяваха се в омарата. Гребците роби натискаха веслата под ударите на тъпана, заглушавани често от плясъка на бичовете и писъка на нещастника, когото бе достигнал гневът на надзорника.
А в трюма, наблъскани в прохода между двете редици амфори с маслинено масло, по-нагъсто от глинените амфори, стенеха и псуваха живота и боговете си стотината роби, купени за гладиаторската школа в Капуа.
Сред тях, опрели гръб о гръб, седяха свити надве, без да намерят място за краката си, оковани с дървени букаи, Спартак и Дизатралис — и двамата одобрени при първия преглед от търговеца на човешката стока. Седяха и мълчаха: Дизатралис с обронена глава и Спартак до него с изпъчени гърди и вирнато чело, сякаш не жалък роб, а горд триумфатор.
При натоварването им на кораба един млад легионер — това беше Мециус Публиус Либеон — му пошепна в ухото:
— Саине уби префекта Алвио и взе медальона.
Спартак се извърна изумен.
— Не се чуди! — добави легионерът. — Веднъж ти пощади живота на баща ми… И моя…
И преди смаяният роб да го запита още нещо, римлянинът се мушна сред другите войници.
Затова сега, дори в робството, дори овързан като добиче за клане, Спартак усети как тържествува душата му. Анибаловата тайна беше изтръгната от ръцете на римлянина — дали самата Саине съзнаваше величието на своя подвиг? И неизмеримите му последици. Защото въоръжен с това всемогъщо оръжие, Рим би опустошил набързо целия свят, би стоварил светкавично железния си юмрук върху всички народи, които още се осмеляваха да му се противят.
Тази вест му бе вдъхнала вяра. И порив за живот, порив за борба. Сега вече той беше длъжен да оцелее и да се завърне в Медика. Длъжен беше заради Саине, още повече заради огъня на Анибал. Длъжен беше да поведе отново борбата срещу Рим, да опази свободата на Медика, за да възвърне свободата на всички роби и на всички заплашени от поробване.
Без да вдигне глава, Дизатралис промълви отчаян:
— Поне глътка вино да дадат! Поболях се, вярвай ми! Пияч като мен, и толкова време без капка вино…
Спартак поклати унило глава.
— Дават. На гладиаторите понякога дават…
При тези думи Дизатралис се изпъчи.
— Аз гладиатор не ставам! Не им ща и виното! Ще скоча в морето!
— Ако някой те пусне на палубата.
— А не може ли — промени решението си Дизатралис. — Не може ли да пренесем амфорите към левия борд, да се струпаме и ние върху тях. И да преобърнем кораба…
Спартак въздъхна.
— А защо е нужно това?
— За да умрем! Да не бъдем роби!
Тихо, почти беззвучно, Спартак запита:
— А какво значи роб?
Дизатралис се дръпна рязко. Побъркал ли се бе другарят му?
— Това, което съм аз! — изръмжа той разгневен от неуместния въпрос. — Това, което си и ти!
— Та аз не съм роб. Роб е само този, чиято душа е покорена; този, който се е примирил с участта си.