— Че кой пък се примирява?
— Истинският роб. А той може да бъде и консул. Като консулите на Сула, които му бяха по-послушни роби и от нас.
— В насилието човек или се примирява, или умира…
— Или се бори! — натърти Спартак. — Този, който още има огън да се бори, още е свободен.
Дизатралис сгърчи устни в горчива усмивка.
— Да не би ти сега да си свободен, приятелю? С тия букаи?
— Даже така, даже и с тях, с медния нашийник, с дамгата от нажеженото желязо. Тя, свободата, не е за ръцете и краката. Свободата е за духа.
— Хубави думи! Но от тях робската неволя не олеква. За себе си съм решил — по-добре смърт!
— По-добре смърт! — повтори неговите думи Спартак. — Та това е най-лесното! Да избягаш от борбата.
Слушал мълчаливо разговора им, робът, който се бе сврял в краката му, запита:
— А ти какво искаш?
Спартак вирна глава. Като пред бой очите му пак застрелкаха сините си мълнии.
— Чуйте, братя по участ! Чуйте всички! Ние нямаме право да умираме! Длъжни сме да живеем!
— Защо? Защо?
Повечето нещастници бяха спрели да стенат. Обърнали глави насам, те слушаха едновременно недоверчиво — и с надежда.
— Колко са робите в Римската държава? — запита сякаш не на място Спартак. Тия негови скокове на мисълта винаги объркваха противниците му.
— Отде да знам! — сопна се някой. — Да не съм ги броил?
— По-малко ли са от римляните?
— Къде-къде повече! — отвърна друг вместо запитания.
Спартак се обърна към него:
— Щом като са повече, какво би станало, ако се надигнеха с оръжие срещу Рим? Каква би станало, ако и плебеите се надигнеха срещу патрициите?
Плебеите, това бяха гладните тълпи на Рим, почти роби в родината си; това бяха легионерите му, които продаваха живота си за къшей хляб; това бяха селяните му, които затъваха в дългове.
Той пак се сети за Мециус Публиус Либеон, който му бе донесъл бодрата вест.
— Всеки плебей, всеки селянин, та и всеки легионер е наш вероятен съюзник в борбата срещу нашите и неговите господари. Злото — това са патрициите на Рим. Не беднотията му…
Всички мълчаха. Тая дързост не можеше да се побере в главите им. Най-сетне един се досети:
— Много пъти са се дигали, ама все напусто. Само са украсявали друмищата с кръстовете си.
— Много пъти още не значи винаги. Един път все ще успеят. Някога непокорната Пандора отключи забранената кутия и злините се разлетяха по света. Остана само надеждата. Тази надежда казва, че сега други непокорници трябва да изловят тия злини и да ги наврат обратно в кутията им.
— Хубаво приказваш — подметна насмешливо някой. — Вместо гладиатор трябвало да те купят за оратор във Форума…
Без да му отговори, Спартак продължи:
— Запомнете ми думите! Робите ще сринат Рим рано или късно. Робите и плебеите ще прогонят господарите. За този ден трябва да се опазим — когато и нашите десници ще дотрябват…
Дизатралис подметна през рамо:
— Ами ако и нас избият като другите?
Спартак помълча малко, преди да отговори.
— Ако загинем, тогава нашата кръв ще вдъхнови потомството ни за нови борби; тогава нашата саможертва ще бъде пример за подражание… Всичко в човека е смъртно — освен мисълта, освен вярата му…
Той се озърна.
— Прав ли съм?
Никой не отговори. Всички мълчаха, забили погледи в пода, възбудени, развълнувани от обнадеждаващите му думи, които вливаха сладост в измъчените им души — но невярващи, уплашени. Не им се щеше те да бъдат примерът. Искаха да живеят…
А корабът не спираше своя ход. Летеше, отнасяше ги далеч от родния бряг. Една подир друга изоставаха и чайките — последните нишки, които ги свързваха с родината.
Спартак седеше с широко отворени очи, загледан, но невиждащ през влажните корабни стени към север, към заснежените върхове на Орбел, към сгушеното в усойната му пазва светилище. И мислено виждаше влюбения поглед на една разплакана девойка, простряла към него ръце, в които му предлагаше запазената само за него сребърна плочка, заредена с нечувана мощ — с мощ, годна да срине непревземаемите стени, зад които се криеше Седмоглавият змей. И винаги, до края на живота си, той щеше да мечтае за тях, щеше да се стреми към тях. Щеше да громи римските легиони по всички бойни полета на Италия, щеше да води разбунтуваните роби от заснежените проходи на Алпите до бурния Месински пролив в напразен опит да ги измъкне от тая проклета страна на насилието, за да ги откара на изток към родната Тракия, към свободата. А там, набрал отново сили и нова бодрост, да ги хвърли в решителен пристъп срещу безпощадния железен паяк, що изсмукваше кръвта на целия свят… И не само срещу Рим. Много имаше да се оправя и в самата Медика. Вече всичко му беше ясно. Тракийските аристократи не бяха по-добри от патрициите; тракийските селяни не бяха по-добре от плебеите…