— Такси? Такси? Искате ли такси? — повтаряха те в хор.
— Да, да — отвърна той, започваше да се поти отново. — Кой от вас говори най-добре английски?
Свали очилата си и ги избърса сигурно за десети път след излизането от летящия фризер.
— Аз говоря добре английски, сър — каза мъжът отляво, висок почти колкото него, но много по-слаб и с извити мустаци. Май и той се измъчваше от горещината, също като англичанина.
Мъжът изглеждаше доста умен и Доналдсън тръгна с него през отворените врати към редицата очукани коли. Вече си беше избрал шофьор и останалите се отдалечиха в търсене на нова плячка. Индонезиецът взе чантата му и го заведе до стара кола с неизвестна марка, която някога сигурно е била зелена, синя или черна. Беше паркирана на известно разстояние от сградата и нямаше осветление, за да може да определи със сигурност цвета. По пътя, докато следваше шофьора, Доналдсън на два пъти хлътна в дупки и изруга на глас.
— Сър? — Шофьорът отвори задната врата на колата и хвърли вътре чантата.
— Нищо — отвърна той и се вмъкна вътре. Беше тапицирано с някаква мъхеста материя, а от огледалото за обратно виждане висяха месингови звънчета.
— Накъде? — попита шофьорът.
— Мамка му! — възкликна внезапно Доналдсън, нямаше местна валута. — Чакай тук. Трябва да сменя пари — изскочи от колата и забърза към сградата.
Шофьорът не желаеше да изпусне клиента си и хукна след него.
— Няма проблем, в хотелите сменят валута — извика той зад него.
— Няма да ходим в хотел.
Думите му разтревожиха шофьора и той остана да чака неспокойно, докато Доналдсън сменяше шепа банкноти от по десет паунда. Смешните местни банкноти бяха с купища нули и той си помисли, че вероятно за нула време е станал милионер по тукашните стандарти.
Докато вървеше обратно към таксито, той обясни на шофьора къде иска да отиде. Да тръгне към хотел „Оберой“, но да продължи около километър по-нататък до кръстовището и да свие наляво. Хауълс живееше във вила, близо до морския бряг, на края на пътя.
— Искате в хотел „Оберой“ — кимна шофьорът и потегли.
— Не, идиот такъв — изсъска Доналдсън и повтори инструкциите си на усмихнатия шофьор.
Когато свърши, онзи се ухили още повече и каза:
— Няма проблеми.
— Дано — измърмори англичанинът.
Шофьорът продължи напред, като си тананикаше тихо. Беше горещо. Доналдсън го потупа по рамото.
— Пусни климатика — каза той.
Шофьорът се извърна с усмивка.
— Няма климатик. Съжалявам. Отвори прозорец.
— Страхотно! — възкликна мрачно Доналдсън и се отпусна на седалката. Спусна прозореца докрай и подложи лицето си на вятъра, който го блъсна като гореща вълна от сешоар, и той продължи да се поти.
Светлините на летището бързо останаха зад тях. Движеха се по двупосочен черен път и колата извиваше непрекъснато, за да избегне пешеходците. „Бог знае защо толкова хора са навън посред нощ“ — помисли си Доналдсън. Може би телевизията им не ставаше за нищо. Жени с ярки дрехи носеха чували на главите си, деца тичаха около родителите си, младежи вървяха прегърнати, хванали се за ръце. Тъмнината отвъд светлината от фаровете на колата изглеждаше непрогледна, но шофьорът като че ли имаше шесто чувство, което го караше да натиска клаксона и да извива, преди да е видял пешеходец. Покрай тях непрекъснато бръмчаха мотоциклети с наведени над кормилото млади мъже без каски, зад тях седяха момичета, косите им се развяваха на вятъра, а на очите им бяха избили сълзи.
Доналдсън притвори клепачи и опита да се отпусне, а когато погледна отново навън, колата беше върху съвсем пуст път. През отворения прозорец се виждаше обсипаното със звезди небе, но луна нямаше и полето от двете страни на пътя беше съвсем тъмно.
— Колко още? — попита той шофьора.
— Не много. Скоро — отвърна индонезиецът. Той посочи наляво от пътя. — Маймуни. Много маймуни.
Доналдсън се взря в тъмнината. Нищо. Присви очи. Пак нищо. Опита с широко отворени очи. Никакъв успех. Шофьорът гледаше очаквателно през рамо и чакаше някаква реакция.
— Супер — извика англичанинът. Шофьорът кимна с явно удоволствие.
След няколко минути посочи вдясно.
— Оризови полета.