Ръцете се спуснаха към рамената и продължиха да разтриват, стигнаха до сънната артерия и стиснаха. Прекъснаха притока на кръв към главата му. Очите му се изцъклиха и той опита да поеме дъх и да се отърве от стисналите го пръсти, преди да е припаднал. Изведнъж натискът изчезна и Джак падна с глава върху бара, бутна чашата си. Тя се разби на пода. Опитваше се да възстанови дишането си, а един съвсем мъжки глас зад него каза:
— Масаж ли ти се искаше, гадно копеле такова?
Нямаше нужда да се извръща, само един тъпанар на света можеше да се държи по такъв начин.
— Курва си ти, Файнбърг. Първокласна при това.
— Много обичам да ми говориш мръсотии, Едмъндс. Това ме възбужда.
Дел се смъкна от стола, за да освободи място за втория мъж, а той я потупа по гърба, тя се мушна между двамата и ръката й отново се плъзна по бедрото на Едмъндс.
— Предполагам, че искаш едно гадно питие?
— Джак, вече мислех, че изобщо няма да ме попиташ — провлечено изрече новодошлият. — А какво ще кажеш за едно за жена ти?
Файнбърг притежаваше особено чувство за хумор, но онова, което направи с врата му, не беше смешно. Той можеше да убива с дългите си като на пианист пръсти. И го беше правил. Едмъндс разтри вратните си мускули.
— Какво искаш?
— Ром и кола, благодаря.
Джак поръча, мислеше си кога за последен път беше срещал Рик Файнбърг. Май в главната квартира на ЦРУ във Вирджиния преди година и половина, на онова съвещание след оплесканата работа в Южна Африка. Файнбърг беше виновен, че е станала толкова мръсна. Една бомба, която трябваше да очисти някакъв генерал с гадно минало, уби и три минаващи наблизо деца, разкъсвайки ги на милион кървави парченца. Всъщност и двамата американци си бяха виновни, защото заложиха бомбата с обикновен часовников механизъм и когато тя избухна, те вече се бяха прибрали в хотела, но именно Файнбърг беше решил колко експлозив да се постави.
— Обичам силните гърмежи — беше казал той, когато пъхна чантата с бомбата под седалката на генералския мерцедес. Но Едмъндс не го разказа на следователите, когато се завърнаха в Ленгли. Джак страшно уважаваше чувството за колегиалност. Винаги е бил такъв човек, още откакто играеше в отбора на колежа. И винаги щеше да бъде.
Напитките пристигнаха и Файнбърг се наведе да отпие от чашата на бара. Като лъв от локва. Дел започна да гали бедрото му и да шепне в ухото.
Какво, по дяволите, правеше Рик в Банкок? Твърде голямо съвпадение би било да пият в един и същи бар. Сигурно Файнбърг го търсеше, макар че му оставаше повече от седмица отпуск. Джак го изгледа изучаващо. Беше висок и жилав като маратонец, но не достатъчно дълъг за баскетболист. Лицето му изглеждаше остро, с леко издадена брада и ъгловат нос между притворените очи, сякаш постоянно му се спеше. От последния път, когато го беше виждал, той си бе пуснал тънки мустачки, които се спускаха покрай свитите бледи устни. Файнбърг носеше трикотажна риза с къси ръкави на сиви райета и джинси, пристегната със зелено-червен колан на „Гучи“. Едмъндс отмести поглед от по-младия мъж към огледалната стена срещу себе си. Боже, колко стар изглеждаше! Коремът му висеше над колана на панталона и макар косата да си беше на място, цялата беше посивяла. Такава си беше от десет години насам, но докато преди можеше да си каже, че е преждевременно побелял, сега тя просто си беше сива. Лицето му, както и цялото тяло, беше по-месесто от това на Файнбърг, чертите му бяха поизгладени от подкожна тлъстина, но мрачният му поглед изобщо не се беше променил. Но това бе последица от твърде многото алкохол и дългите безсънни нощи. Като изкараше няколко дни в Щатите, очите му пак щяха да блеснат и щеше да изглежда по-бодър.
Глътна корема си, което подмлади с пет години отражението му, но му струваше големи усилия да стои така и затова го отпусна с тъжна въздишка. Видя, че Файнбърг го наблюдава в огледалото с усмивка на разбиране.
— Малко си понапълнял, Джак — каза той. — Спрял си утринната гимнастика, нали? Вече не ти се занимава, а?
— Що не дойдеш навън, да видиш колко ми са силите? — изръмжа му Едмъндс. — Още мога да те съборя и без килограм експлозив.
По-младият вдигна помирително ръце.
— Брей, колко сме обидчиви.
— Какво искаш, Рик?
— Достатъчно пари, любима жена и мир на земята. Нормалните неща, за които всеки си мечтае — отвърна той. — И няколко часа с това красиво малко момиче.