Купата обходи масата както преди това жълтия лист и всеки отпи от нея, накрая тя се върна при Нгъ Вайсън. Той я хвана внимателно, върна се към масата и я вдигна към изображението в рамка.
— Който пристъпи клетвата и предаде доверието на подписалите жълтия лист, да умре като кокошката — извика той и се обърна с лице към мъжете около масата. Хвърли купата на пода и тя се разби на стотици парченца. Останалата смес от сладникаво-лепкавата течност се разля по пода и образува малки локвички, тъй като не можеше да попие в лакираното дърво.
— И нека семействата им се разбият като купата — добави Нгъ.
Всички Глави на дракони кимнаха като един.
Котвената верига падна над главата на Дуган точно в шест, последвана от звънтенето на монети, хвърляни от високо в тенекиена кофа. За пръв път това не го ядоса, защото повече от половин час вече беше буден. Мислеше за Цвете и си повтаряше наум последния разговор с нея.
Сигурен беше, че ключът към случилото се е зет му, но според прислужницата той и Джил не бяха се прибирали целия ден. За последен път позвъни в единадесет часа вечерта и помоли да предадат на Томас Нгъ да му се обади. Телефонът упорито мълча цяла нощ.
В седем и половина вече беше в службата си и пиеше кафе, вдигнал крака върху бюрото, и чакаше да стане осем, за да позвъни отново на сестра си. Отговори прислужницата филипинка. Не, Джил и Саймън не били у дома. Не, не знаела дали са се върнали снощи. Не, Томас Нгъ го нямало. Не, не знаела кога щял да дойде.
На около 10 000 метра над Виетнам, Файнбърг подаде светлозелена папка на Едмъндс.
— Това е нашият човек — каза той. — Истински професионалист. С нетърпение очаквам тази работа.
И Файнбърг беше професионалист. В очите му грееше маниакален блясък, който Джак беше наблюдавал твърде често във войниците от специалните части, когато се криеха из джунглите, убиваха, измъчваха и служеха на родината си. По онова време вярваше в това, което правеха. Дори и сред кръвта, мъката и лайната той знаеше, че действа за правдата, служи на Господ, родината и президента по най-добрия начин. Забелязваше отнесения поглед в очите на войниците, които си тръгваха, видели твърде много смърт, изгубили прекалено много приятели. Млади мъже, които никога вече нямаше да бъдат същите. Беше виждал този поглед и го разбираше, но не разбираше как човек като Файнбърг, който сигурно още е ходил с къси панталонки, когато последният хеликоптер беше излетял от покрива на американското посолство в Сайгон, можеше да има същата студена ярост в очите си. Вероятно в един момент от живота си той просто е престанал да се интересува какво и защо прави. Рик никога нямаше да съжалява за някоя своя постъпка, да го гризе съвестта или да му е мъчно. Нямаше да изпита никакви чувства. Едмъндс донякъде му завиждаше, но не заради отнесения поглед и желанието за битки, а за спокойствието, с което бе успял да приеме работата си.
Може би с възрастта щеше да се промени. Като него. Не беше получил просветление, нищо подобно на изживяването, описано от документалистите при някои дългогодишни затворници. Не се събуждаше с писък посред нощ, нито пък подскачаше при всеки шум. Просто го беше обхванала дълбока скръб, задушаваща мъка заради онова, което беше вършил в миналото, и сега тя вгорчаваше и най-щастливите му мигове. То беше като тумор и растеше с годините. А сега се готвеше да го пръсне и да излезе навън, така че всеки да види какво е крил в душата си през всичките тези години.
— Добре ли си? — попита Рик.
По-възрастният кимна:
— Да, просто съм малко изморен.
Файнбърг се ухили.
— Трябваше да останеш снощи до края.
Едмъндс се усмихна насила.
— Успя ли накрая да я свалиш?
— Коя?
— Танцьорката. Момичето с конската опашка.
— Не, по дяволите. Тя си тръгна малко преди да затворят бара. Избяга навън и скочи зад някакъв мотоциклетист. Приятелят й, предполагам. Или по-скоро сводникът. Копеле. Не, хванах си две много млади. Господи, сигурно бяха под петнадесет. Почти нямаха косми по тялото, ако разбираш за какво ти говоря. Цяла нощ не съм спал. Жестоко.