Доналдсън погледна. Тъмно като в рог.
— Фантастично.
Шофьорът сви наляво и пътят се стесни, но като че ли отново си беше двупосочен с места за пресичане на всеки петстотин метра. Индонезиецът посочи вляво и каза:
— Много стар храм. Много известен.
Клиентът му дори не си направи труда да погледне.
— Великолепно — каза той и се облегна назад със затворени очи. Може би другият щеше да млъкне, ако помислеше, че е заспал.
Тактиката му не донесе никакъв успех. Шофьорът продължи да сочи забележителностите покрай пътя и Доналдсън отговаряше със „супер“, „фантастично“ и „великолепно“.
Минаха покрай редица магазини, които се точеха на километри, и въпреки късния час всички бяха отворени — смесица от евтини и приятни ресторантчета, бутици с тениски и памучни дрехи, магазинчета без витрини, претъпкани с аудиокасети. „Сигурно са пиратски — помисли си англичанинът. — Евтини записи, продавани за една десета от официалната цена.“ Изглежда единствените клиенти бяха туристите — руси жени с дебели бедра и отпуснати бюстове без сутиени, мъже с дълги коси и изгоряла кожа, облечени в широки тениски, шорти и сандали. Никъде не видя магазин за храна или ежедневни стоки като сапуни, прах за пране или зеленчуци. Явно това беше нещо като азиатски моден пазар.
— Искаш да спра тук? — попита шофьорът.
Доналдсън поклати глава:
— Наближаваме ли?
— Скоро — отвърна индонезиецът и натисна клаксона, за да спре един жълт джип, който се опитваше да се включи в движението откъм тъмния страничен път.
Колата забави ход и се подреди зад колоната ландроувъри, джипове и велосипеди, които май не бързаха за никъде. „Сигурно е от горещината“ — помисли Доналдсън и отново избърса стъклата на очилата си. Някакъв слаб, леко плешив мъж си купи от уличен продавач купичка с местна храна и се облегна на спрялата кола, за да се нахрани, приятелката му, жена с доста широки бедра и коса с цвят на царевица, сплетена на множество плитки, го зяпаше глупаво.
— Вкусно е, нали? — извика той с пълна уста, тя се усмихна и кимна.
„Още един болен от хепатит Б — помисли си Доналдсън. — Безгрижен като истински янки.“
Въздухът в колата започна да мирише на изгорели газове, но при тази горещина не му се искаше да вдигне стъклото на прозореца. Извади носна кърпа и покри устата и носа си. Като че ли нямаше особен ефект. Опита да задържи дъха си, но това го замая още повече.
Излязоха от района с магазините и отново се потопиха в тъмнина. Фаровете осветиха три пътни знака, на които бе обозначено, че хотелите са вляво, и колата спря. Шофьорът посочи през прозореца напред.
— „Оберой“ — каза той.
— Добре — надигна се Доналдсън. — Карай направо.
— Направо?
— Само напред — махна с ръка към предницата на колата. Погледна километража. Грей беше казал да продължи на около километър и половина след хотела. На километър и четиристотин метра стигнаха до кръстовище и той заповяда на шофьора да завие наляво. Човекът нещо се поразтревожи, но си спомни купчината валута, която беше сменил Доналдсън. Поредният откачен турист, вероятно попрекалил с алкохола в самолета.
Пътят скоро се стесни и на фаровете на колата от двете страни се виждаха ниви и пръснати високи дървета. Стана малко по-хладно и на няколко пъти му се стори, че долавя мириса на море. На около тридесетина метра вдясно от пътя се издигаше висок остър покрив, под който на светлината на звездите се очертаваше нещо като квадратна сграда.
Потупа шофьора по рамото.
— Спри тук — каза му той.
— Тук? — учуди се шофьорът, но разбра по лицето му, че отговорът е „да“, и натисна спирачката.
— Колко? — попита Доналдсън и внезапно си спомни, че не попита за цената, преди да наеме таксито. Очите на шофьора светнаха, той се беше сетил за същото. Шофьорът измърмори цифра с много нули в края, но англичанинът беше твърде изморен, за да се опитва да я пресметне в нормални пари. Бързо преброи шепа банкноти и ги хвърли на предната седалка.
— Много благодаря — каза той.
— Няма защо — отвърна шофьорът, кимаше на всяка дума. — Добър английски, а?
— Прекрасен — съгласи се Доналдсън, грабна чантата си и се измъкна от колата. Десният му крак беше изтръпнал.
Колата направи широк обратен завой и потегли назад по пътя и той остана сам в тъмнината, с изтръпнал крак. Въздъхна и закуцука към къщата.
Отблизо изглеждаше, че стряхата на покрива е осветена с топъл отблясък, макар върхът му да тъне в мрака. После разбра, че всъщност това е стена, на половината на човешки ръст, която заобикаля къщата. Светлината идеше отвътре. Откъм пътя нямаше врата и той зави вляво покрай стената. Отново не намери врата. Вървеше към морето, вълните шумно се разбиваха в брега. Стъпваше върху трева, но когато очите му свикнаха със светлината на звездите, успя да различи белезникава ивица, която трябва да беше плажът.