Вече беше почнал да полудява, когато Хауълс се появи на сцената. Тъй като го държаха със завързани очи, не знаеше кой е при него в стаята, но по стъпките предполагаше, че е момичето. Чу я да се приближава до вратата, спря, за да погледне през шпионката. Последва дрънкането на катинара и удар с крак по дървената врата, писък и два изстрела. Едмъндс се паникьоса и се изтърколи от леглото на пода, запълзя изплашен до смърт, че всеки миг ще получи куршум в главата. Чу се трети изстрел и изпъшкване, той успя да си свали превръзката и премига на светлината, в този момент мъжът на средна възраст падна на пода. До вратата лежеше младежът с рана на гърдите, от нея на тласъци извираше кръв. Момичето беше проснато до леглото с разпилени коси. Едното й око го нямаше, по косата й потече струйка кръв. Краката й трепнаха, сякаш спеше, но куршумът беше унищожил голяма част от мозъка й.
Чак тогава видя мъжа до вратата. Човекът, който беше причинил такова унищожение само за няколко секунди. Жилав и строен, с издължено лице, хлътнали очи, с двудневна брада, в ръцете си стискаше голям пистолет. Той бавно се въртеше, прицелвайки се в трите трупа в стаята. Всъщност те бяха два. По-възрастният мъж още дишаше тежко, притиснал с ръка корема си, където е бил улучен. Непознатият погледна Едмъндс и се прицели с напълно спокойно лице, без капка напрежение. Американецът се досети, че нападателят сигурно е принудил младежа да застане пред шпионката, а после го е блъснал вътре, вероятно застрелвайки го в гръб. Един срещу трима. Никой здравомислещ човек не би се решил на такова нещо. Спасителят му беше луд. Но мъжът не изглеждаше луд, а много спокоен. Тогава чу гласа му. Хладен и строг.
— Кой си ти? — Говореше с английски акцент.
— Американец — каза Едмъндс, не можеше да отдели погледа си от цевта на пистолета. Непознатият стегна пръста си около спусъка.
— Не те питам какъв си.
— Ралф Саймъндс. Аз съм бизнесмен. Продавам компютри. — Джак интуитивно разбра, че няма да е добре да каже на този човек, че служи в ЦРУ.
— Добър отговор. Не мърдай от мястото си.
Той се приближи до мъжа, който стенеше на пода, и застана над него. Стреля в десния му крак, куршумът разби капачката на коляното му и изтръгна треска от дъската на пода, а непознатият се усмихна. Мъжът изпищя, а той стреля в другия му крак. Терористът престана да вика. Вероятно припадна, човекът с английския акцент се наведе, пъхна цевта в устата му и стреля за шести, последен път. Изправи се и се протегна със затворени очи като котка на слънце.
Въздъхна дълбоко, а после се обърна да погледне Едмъндс.
— Няма да казваш на никого какво си видял — каза той и допря цевта на пистолета към устните си. — Бил си със завързани очи през цялото време. — Американецът кимна веднага. Правеше се на изплашен бизнесмен.
По-късно на разпита в Ленгли му казаха, че човекът, който го е държал затворен, бил един от най-опасните терористи в Ливан. На съвестта му тежали трима заложници и бил замесен поне в половин дузина бомбени атентати. Едмъндс имал късмет, двама от заложниците били убити, след като е бил платен откупа за тях. Показаха му безброй снимки, но той така и не успя да разпознае мъжа, който го освободи. Човекът, който изпитваше удоволствие, като измъчваше терориста. И честно казано, Джак не беше сигурен, че би го разпознал дори и да му покажеха снимката му. Защото му беше длъжник. И докато гледаше към същите хлътнали очи и четеше информацията за човека на име Джеф Хауълс, разбра, че това важи и сега, четири години по-късно.
Дуган изчака да стане следобед, преди да позвъни на Белами, като се надяваше, че ще е в по-добро настроение от сутринта.
— Джеф, обажда се Дуган.
— Какво, по дяволите, искаш? — изръмжа приятелят му в слушалката. Патрик я отдалечи от ухото си. Дотук с теорията, че на пълен стомах онзи ще омекне.
— Стига, Джеф. Просто искам малко информация.
— Дуган, ако знаеш какво ми е на главата, ще разбереш, че в момента дори не бих се изпикал върху теб, ако гориш.
— Да разбирам ли, че няма да ми подадеш топката на мача по ръгби?
Белами изсумтя и Пат разбра, че го е развеселил.