— В хотел „Виктория“ на острова.
— Евтино ли ще я караме?
— Ние не сме тук официално — тихо отвърна Файнбърг.
— Какво искаш да кажеш с това, че не сме официално? — попита Едмъндс, макар че съзнаваше, че тук не му беше мястото за подобен разговор.
— Не се паникьосвай, за бога! Като ти казвам, че не е официално, значи че просто трябва да се държим настрани от местното бюро. Те не бива да знаят, че сме тук. Никой не бива дори да заподозре подобно нещо. Влизаме и излизаме, без някой да разбере, че изобщо сме идвали.
— Но нали е от Фирмата?
— Разбира се, че е от Фирмата. Да не мислиш, че ще те помъкна на своя глава, без да ти кажа?
„Нищо чудно — реши Едмъндс. — Точно това би направил, дявол да го вземе.“
— И?
— Това представление го ръководи Грег Хамилтън. Щях да ти кажа, когато стигнем в хотела.
— Щеше да е по-добре да ми го беше казал, преди да дойдем тук.
— Стига, Джак. Хамилтън ми се обади, защото не можеше да се свърже с теб. Това е. Аз вдигнах телефона и получих задачата. Просто ти предавам информацията. Това е.
Дойде техният ред на опашката и се насочиха към таксито. Всеки от тях носеше по една пътна чанта. Тази на Едмъндс беше сгъваема за костюми, а на Файнбърг яркосиня за през рамо. Седнаха с тях на задната седалка, вместо да ги сложат в багажника. И двамата пътуваха с малко вещи. Както Файнбърг каза, влизат и излизат, преди някой да е разбрал, че са идвали. Никой, с изключение на Грег Хамилтън. По-младият агент каза на шофьора адреса, но той като че не разбра.
— Ъ? — изхъмка китаецът и присви очи.
— Хотел „Виктория“ — бавно повтори Файнбърг. — На остров Хонконг.
Шофьорът поклати глава.
— Аз не знае. Аз не знае.
— О, мамка му! — възкликна Рик. — Какво да правим сега?
— Можеш да го затриеш — предложи хладно Едмъндс.
Файнбърг плесна по облегалката на шофьора.
— Хотел „Виктория“ — повтори той. — Хотел „Виктория“.
Джак смъкна прозорчето си и повика един добре облечен китайски бизнесмен, на около четиридесет години, с очила и чанта от крокодилска кожа.
— Извинете, имаме малък проблем с шофьора. Бихте ли ни помогнали?
Мъжът се усмихна, приближи се и наведе глава към него.
— Разбира се — каза той със западняшки акцент. — Къде искате да отидете, приятели?
— Хотел „Виктория“ — отвърна Едмъндс. Мъжът обясни на шофьора на китайски, а той кимна и изръмжа. — Благодаря — зарадва се Джак.
— Няма нищо. Приятно прекарване в Хонконг.
Възрастният агент вдигна стъклото и се облегна в охладеното от климатика купе.
— Хамилтън е в Лондон — каза той.
— Точно така.
— Тогава защо ще провежда операция в Хонконг?
— Не ми каза, а и аз не попитах. Но ако искаш, може да му се обадиш.
— Да, ей сега. И какъв е планът?
— Според Хамилтън този тип Хауълс е ранен, стреляли са по него, така че полицията скоро ще го надуши.
— Какви ги говориш?! — Едмъндс започна да се ядосва. Не обичаше да започва операция без пълни указания, а още повече не му се нравеше фактът, че трябва да получи информацията от този тъпанар Файнбърг. Хамилтън поне можеше да се опита да се свърже с него. Все пак беше с по-висок чин.
— Както казах, щяхме да седнем и да поговорим по този въпрос, когато стигнем в хотел „Виктория“. Слушай, Джак, не се притеснявай. Това ще е нищо работа.
— Не разбрах защо полицията е стреляла по него.
— Не е полицията. Бил е нападнат в хотелската стая. Хамилтън каза, че е убил един наш агент и затова трябва да изравним резултата, но без да обиждаме братовчедите. Тук все още е британска територия, макар че има повече от нашите, отколкото от техните.