— Значи е за отмъщение?
— Точно така. Хауълс е чукнал един от нашите, а ние ще чукнем него.
— Но Хауълс е англичанин. Нещо не ми харесва в тази работа.
— Англичаните са го натирили. Нали прочете папката? Той е пълна откачалка и само създава проблеми. Приеми го, все едно е болест, а ние сме лекарството.
— Гледал си много филми със Силвестър Сталоун.
— Слай е моят герой — ухили се като дете Файнбърг.
„Истински кошмар“ — помисли си мрачно Едмъндс.
— Слушай — продължи по-младият, — местната полиция търси Хауълс. Щом го открият, ние ще го утрепем. Няма начин да напусне Хонконг, а тук не е много лесно за един бял да се скрие. Особено ранен с куршум. Но аз мисля, че ние можем малко да ускорим нещата.
— Как?
— Той е ранен и се намира на непозната територия. Не може да отиде в болница, следователно му трябва някой да го скрие. Доколкото знае Хамилтън, Хауълс работи сам и няма приятели тук.
— „Cherchez la femme?“
— Очевидно е, нали? Трябва да намерим момичето и ще го открием.
Едмъндс кимна.
— Значи ще проверим баровете и нощните клубове. Те едва ли са повече от няколко хиляди.
Файнбърг размаха пръст:
— Хонконг се е променил от времето на виетнамската война. Има купища барове за китайци, но ние няма да ходим там. Хауълс най-вероятно е отишъл в някое от заведенията за туристи във Ванчай или в Цим Ша Цуй. Те са най-много петдесетина. Ще ги проверим за една нощ. Просто ще покажем снимката му, сякаш търсим стар приятел. Може да извадим късмет. И дори да не успеем, най-накрая полицията ще го намери. И в двата случая той минава в историята.
Младежът облиза устни, сякаш тази перспектива го радваше. Джак го наблюдаваше и се чудеше кой всъщност е психопатът: Джеф Хауълс или Рик Файнбърг.
Еми се събуди цялата схваната. В малкото апартаментче имаше само едно легло, а на него лежеше гуейлото. Нямаше нищо против да сподели постелята с него, но не искаше да рискува и да го нарани. Прибра се малко след четири сутринта, а Хауълс беше заспал дълбоко и дори хъркаше. Тя го целуна по тила, остави чаша прясна вода на нощното шкафче и заспа, свита на малкия диван в хола, покрита с вълнено одеяло.
Обикновено спеше до късно следобед, но доктор Ву беше казал, че ще мине около обяд, така че тя нави малкия будилник за единадесет. Направи си жасминов чай и седна с него на дивана, замислена за изминалата нощ. Беше имала късмет. Един бизнесмен от Сидни я хареса и седя с нея почти три часа, като й купуваше чаша след чаша, като се опитваше да вмъкне ръката си към задника й. След първите две чаши Еми го заведе в едно от сепаретата, където осветлението беше по-слабо, а питиетата по-скъпи. Там му позволи да я целува, да гали гърдите й през роклята, а тя галеше бедрото му и вместо за двадесет минути, изпиваше чашите си за дванадесет. Австралиецът миришеше на застояла пот, тютюн и уиски, от което й се повдигаше, но Еми му се усмихваше и се смееше на глас на тъпите му вицове, а сметката растеше.
Около полунощ той беше започнал да я моли да отидат в хотелската му стая, но тя хитро се измъкна. Австралиецът предложи да плати таксата за нея, но тя отказа, след което той беше готов да даде два пъти повече пари. Не че не излизаше с клиенти, правеше го поне два пъти месечно, за да увеличи дохода си, но този не й харесваше, а Еми си подбираше мъжете, с които лягаше. Може би като остарееше, нямаше да подбира толкова и ще използва всяка възможност, но сега беше достатъчно млада и красива, за да иска висока цена, и макар да позволяваше на вонящите варвари да я опипват, по-скоро би умряла, вместо да разтвори крака за тях.
Австралиецът беше извикал мама-сан и й каза, че иска да я изведе, а тя я попита на китайски дали иска. Еми отговори „не“, защото австралиецът е прасе. Тогава мама-сан мило му обясни, че момичето е в цикъл, може би ще му я даде следващия път, а сега в бара има достатъчно други красавици, от които той да си избере. Австралиецът предпочете да си тръгне, като плати с кредитна карта, което значеше, че тя няма да си получи комисионата поне два месеца. Основната й заплата беше колкото на машинописка, но получаваше една трета от цената на питиетата, които клиентите купуваха за нея. Колкото повече пиеше, толкова повече печелеше. Касиерката й даваше в края на вечерта купчинка талони, които показваха колко пари е заработила. Ако клиентът платеше в брой, тя получаваше парите в края на седмицата. Но ако използваше кредитна карта, обикновено парите пристигаха след два месеца.