Томкинс влезе в кабинета му с вдървена походка, сякаш имаше необелен банан в задника. Патрик ядеше пиле и устните му бяха мазни.
— Като прасе си, Дуган, мама му стара — не се сдържа шефът.
— А трябва да си благодарен, защото обядвам, докато работя — изрепчи се Дуган.
— Да бе, благодарен съм ти, началникът на полицията също ти е благодарен, а и губернаторът. Обзалагам се, че кралицата ще чуе колко си отдаден на службата си.
Патрик взе лист хартия и избърса ръцете си. Картонената кутия от обяда му беше пълна с пилешки кости и студени пържени картофи. Измъкна бяла пластмасова лъжичка и се зае с десерта.
— Какво искаш? — попита той, докато дъвчеше.
— Аз ли? Само да си разчистиш бюрото, за да ти стоваря още дузина папки. Но момчетата от улица „Арсенал“ май имат други планове по отношение на теб. Току-що ми се обадиха по телефона. Да идеш при тях. Какво си направил, за да привлечеш вниманието на специалния отдел, Пат?
— Да пукна, ако знам — отвърна Дуган. — Веднага ли трябва да се занеса?
— Така казаха. Търси главен инспектор Лей.
— Мислех си, че няма високопоставен служител от китайски произход в специалния отдел.
— Няма. Той е англичанин. — Томкинс написа името на един лист.
Отдел „Специални операции“ също се намираше във Ванчай, в стара административна сграда, недалеч от кабинета му. Затова той отиде дотам пеша. Улиците бяха задръстени и шумни. Камиони изпускаха черни облаци пушек, лимузини с шофьори возеха богати бизнесмени с мобилни телефони, голи до кръста доставчици разнасяха стоки. Един теглеше с колелото си натоварена със заклани оскубани пилета количка, друг превозваше големи зелени газови бутилки. Абсолютна смесица от старо и ново, съвсем типична за Хонконг.
Магазините също представляваха смесица от древно и модерно: билкар, чиито рафтове бяха пълни с тайнствени бутилки, в които се виждаха зелени и кафяви растения и коренища, чували сухи гъби и еленови рога в стъклени витрини. До него майстор на ковчези, изложил стоката си пред магазина, магазин за електроуреди с цветни телевизори и японски фотоапарати, малка гостилница с пет кръгли масички, където Дуган понякога обядваше, когато му писнеше от европейска храна. След нея бутик за козметика… Някои от сградите бяха на повече от двадесет години или дори по-стари, с по седем-осем етажа, апартаменти над магазините и затворени с метални решетки входове. Постепенно обаче ги заменяха кули от стъкло и мрамор, два или три пъти по-високи — в търсене на големи печалби предприемачите вече навлизаха и в тези квартали.
Тротоарите бяха задръстени като улиците и по тях можеше да се види същата космополитна смесица: прегърбени възрастни домакини, които се прибират у дома с пазарски чанти, бизнесмени с модни костюми и тесни вратовръзки, млада жена крещеше по мобилния си телефон, за да я чуят през писъка на клаксоните и рева на двигателите, ученички с колосани бели блузи, бели обувки и пълни с учебници раници върху рамената, майки с деца на гърба.
Патрик вървеше бавно отчасти заради тълпите, но и защото не му се искаше да пристигне на разговора в специалния отдел потен като прасе. Понякога му се налагаше да слезе от тротоара и внимаваше да не стъпи в някоя от купчините прах и гнили зеленчуци, останали от среднощното хранене за успокояване на домашните призраци.
Главен инспектор Лей изглеждаше мил човек, с посивяваща коса, добродушни сиви очи и отпусната кожа, която му придаваше вид на изморен, но верен булдог. Светлосиният костюм не му стоеше добре, но сякаш беше единственият, който е намерил сутринта в гардероба си. Той се усмихна добродушно, когато Дуган влезе в кабинета му, и го изненада с подаване на ръка.
— Винаги съм те харесвал — каза Лей. Говореше с шотландски акцент, който навяваше представи за зелени хълмове и покрити със скреж черкви.
— Моля? — изненада се Патрик.
— Играеше защитник в последния мач. Направо си страхотен. Спомням си, че казах на жена си Глинис: това момче би могло да играе даже за Уелс.
— Страхувам се, че не, сър. Не съм от Уелс.
Лей изглеждаше засегнат, а Дуган твърде късно се сети, че трябваше да добави „за съжаление“, за да не го засегне.
— Нищо, нищо. Сядай.
Той кимна към двете удобни кресла, поставени пред бюрото. Кабинетът приличаше на този на Патрик, но беше малко по-голям. В единия ъгъл имаше голяма черна каса, а върху нея метална купа с храстовидно растение. Бюрото изглеждаше доста затрупано, като това на Дуган, но отгоре беше поставена и малка настолна лампа. Той мярна в гръб сребърна рамка и предположи, че на нея вероятно е снимката на съпругата на Лей и няколко деца. Без съмнение главният инспектор беше улегнал семеен мъж и стълб на църковната енория. Един Господ знае какво точно правеше в специалния отдел. Сигурно направо се съсипваше в опити да спре комунистическото нахлуване на място, което скоро ще бъде предадено на червен Китай. А и службата му беше абсолютно безперспективна. Специалният отдел щеше да бъде разформирован, преди комунистите да дойдат на власт, а всичките му досиета закрити и унищожени. На повечето от китайските служители беше обещано британско гражданство, за разлика от останалите над шест милиона жители, защото дори и британското правителство разбираше, че такива хора няма да оживеят дълго при новия режим.