Отдел „Специални операции“ имаше и други задачи, разбира се. Той наблюдаваше дейността на ЦРУ и другите разузнавателни централи в Хонконг, местните членове на Гоминдана — антикомунистическата партия на Тайван. Но основната им цел беше да разкриват комунистите в колонията и затова бяха изградили цяла мрежа от информатори, чийто живот също щеше да бъде заплашен след предаването на властта. Главно поради тази причина в специалния отдел имаше толкова малко китайци, при това нито един на ръководна длъжност. Работата беше твърде опасна, за да бъде доверена на местни хора.
— Е — започна Лей, сплете пръсти и се облегна на стола. — Разкажи ми за онова момиче. — Говореше като баща, който пита сина си за последната му приятелка.
— Какво искате да знаете, сър?
Главният инспектор се усмихна. Изглеждаше като човек, свикнал да се усмихва. Дуган си го представи в коледната сутрин как разопакова подаръци с внуците си и после разрязва пуйката, а жена му поднася зеленчуците.
— От кога я познаваш?
— От няколко дни.
— Как се казваше?
— Моля?
Лей се усмихна отново.
— Грешка на езика, синко. Разбира се, исках да попитам как се казва?
— Цвете.
— А китайското й име?
— Не знам. Познавах я само като Цвете.
— Никога ли не си я попитал за фамилията?
— Не е ставало дума.
— Но тя знаеше твоето, нали?
— Разбира се.
— И двете имена?
— И двете — потвърди той.
— Добре, поне един от вас е знаел какво става — кимна Лей и се засмя. — Сериозно, Пат, доколко добре я познаваше?
Дуган забеляза колко лесно по-възрастният премина към малкото му име, опитваше се да превърне разпита в обикновен разговор между любители на ръгби.
— Бяхме приятели.
— Знаеш ли къде работеше?
— В „Банк ъф Чайна“. Обаждах й се там няколко пъти.
— И се свърза с нея?
— Един-два пъти.
— Ходи ли да я видиш в болницата?
— Да.
— Какво ти каза тя?
— Че е била нападната от един гуейло.
— А кои са били нейните приятели?
— Приятели ли?
— Двата трупа в стаята.
Дуган поклати глава.
— Не, сър, не ми каза.
— За какво друго си говорихте?
— Почти нищо, сър. Тя изглеждаше доста замаяна. Беше зле наранена и не говореше много смислено.
— Но не е била в делириум?
— Не, обаче изглеждаше объркана. Мисля, че всъщност не схващаше какво все пак е станало. — Патрик разбираше, че постепенно обвива истината с лъжи, създава защитна стена около тайната, която му довери Цвете.
Лей се понаведе и постави длани върху бюрото. Оправи маншетите си и впи поглед в него.
— Имаме проблем, Пат. Това момиче е било заедно с двама мъже, единият от тях вече е разпознат като агент на китайските тайни служби, той е свързан с поне три убийства в Тайван. В хотелската стая е била намерена спринцовка с лекарство, което би предизвикало инфаркт дори у слон, с нейните отпечатъци. Отведена е от болницата доста зле ранена, както ти каза, от група типове от „Синхуа“, така наречената „Китайска информационна агенция“. И докато цял свят спокойно приема, че тази агенция се занимава само с журналистика и описва последните постижения на селското стопанство, аз и ти, Пат, знаем съвсем други работи за нея. Хората на „Синхуа“ са официалните, а и неофициални представители на Китай в Хонконг. През техните кабинети в Хепи Вали преминават едни от най-жестоките китайски копелета. А сега започва да изглежда, че ти си приятел на една от тях.