Спря и се заслуша. През шума на вълните се чуваше музика. „Пинк Флойд“. „Тъмната страна на луната“. Господи, това беше толкова отдавна!
Сви вдясно и намери вратата — две потъмнели от времето дъски под каменна арка. Вляво имаше метална камбанка, към чието езиче беше вързана дълга връв. Посегна към нея, но забеляза, че вратата не е затворена, през процеп от около десетина сантиметра се процеждаше светлина. Бутна леко вратата и процепът тихо се разшири. Сега чуваше по-ясно музиката. Вътре имаше втора стена, направена от същите груби камъни, нещо като вътрешна бариера, висока около метър и половина. Отгоре се издигаше каменен орел, кокошка или може би ангел. Или пък някаква комбинация от трите, не можеше да се види добре поради светлината, идеща отзад.
Доналдсън зави рязко вляво, измина около три метра, сви вдясно към малък двор, заобиколен със свежи зелени растения. В другия край на ограденото с каменни стени дворче имаше малък басейн, който се пълнеше с вода от устата на каменен лъв, вграден в стената. На повърхността плуваха лилии и нежно се полюшваха от вълните. Някъде приглушено крякаше жаба, сякаш се страхуваше да не привлече внимание. Басейнът се осветяваше от три лампи в стената и мекия блясък откъм големите френски прозорци, които водеха навътре към къщата. Доналдсън пристъпи напред, прескочи една кафява змия, която се извиваше към водата. Някъде над главата му изкрещя нощна птица, писъкът се усили постепенно, но изведнъж замлъкна внезапно като свистене на снаряд във военен филм. Дясната му ръка, стиснала здраво презрамката на чантата, впита в рамото му, беше мокра от пот. „От горещината е“ — каза си той, опитваше се да не обръща внимание на миризмата на страх от тялото си. Кучетата усещаха миризмата на страха, той ги караше да настръхват и да ръмжат. Всичко беше заради проклетата горещина. Нищо друго. „Господи, какво правя тук? — попита го писклив вътрешен глас като на уплашен ученик. — Хауълс е звяр!“ Той потисна тревогата си и тръгна напред към музиката на „Пинк Флойд“ и прозорците.
Сега виждаше стаята. Френският прозорец беше като рамка на картина на благословен домашен уют, където бяха изобразени мъж и две момичета. Тримата седяха в другия край на стаята около малка маса, мъжът с гръб към прозореца, а момичетата от двете му страни. Косата му беше хваната с ластик на тила в къса опашка и главата му се движеше напред-назад, хранеше се от някаква купа. Седеше на пода със скръстени крака, облечен в избелели джинси и бяла риза с навити над лактите ръкави. Момичетата приличаха на близначки, красиви като момченца. Тримата се хранеха, разговаряха и се смееха. Момичетата бяха късо подстригани и изглеждаха много млади, кожата им беше нежна, очите блестящи, ресниците тъмни. От време на време някоя от тях посягаше да докосне мъжа, да добави ориз в купичката или да му подаде месо. Доналдсън виждаше движенията на устните им, но музиката заглушаваше думите. Момичетата бяха облечени в прости, басмени рокли, отворени на врата, но ръцете им бяха покрити до китките. Едната имаше тънка златна верижка на врата, по друго той не можеше да ги различи. Момчешкият им външен вид му се стори твърде привлекателен, но едновременно с това се чувстваше отблъснат от женствеността им. Той извади кърпата си и отново избърса чело. Прибра кърпата в джоба си и почука леко по стъклото.
Каквото и да бяха сторили с Хауълс психолозите, то не беше засегнало реакциите му. С едно плавно движение той остави купата върху масата, изправи се и се дръпна на три крачки от масата, по-далеч от момичетата, застана встрани спрямо натрапника, но впери поглед в него. Доналдсън усети неприятно присвиване в стомаха, знаеше, че ако Хауълс имаше пистолет в ръката си, той вече щеше да е мъртъв. Да, това наистина беше Хауълс, убеден беше. И все пак изглеждаше различно. Лицето беше по-слабо, меката брада и мустаците бяха новост. Беше отслабнал доста, не че някога имаше по тялото си друго освен здрави мускули, но сега изглеждаше почти кльощав. Стомахът му беше съвсем плосък, гърбът и краката му бяха с мускули на маратонец. Хауълс каза нещо на момичетата и те бавно се отдалечиха от масата с тревожен израз на лицата си. Пенсионираният убиец като че гледаше през Доналдсън с неподвижните си светлокафяви очи и за миг англичанинът си помисли, че може би отражението на светлината не му позволява да види извън прозореца. Не, не беше възможно, нали и отвън светеха лампи. Той протегна ръка и почука отново.