Джак забеляза как младият агент премина от множествено в единствено число, но вече не можеше да се раздразни от подобни дреболии. Щом Файнбърг искаше да изкачи няколко стъпала нагоре по служебната стълбица, то си беше негова работа. Що се отнасяше до Едмъндс, той отдавна се беше примирил, че няма да се издигне в ЦРУ. Не обичаше да целува задници и бе участвал в толкова много мръсни операции, че никога нямаше да му позволят да заеме висок пост. Всъщност, когато изпадаше в мрачни настроения, винаги се чудеше какво ли ще стане с него, дали ЦРУ щеше да му разреши да се пенсионира и да си получава спокойно пенсията, или… Знаеше доста подробности от мръсните игрички на разузнаването. Преди около пет години започна да взема предпазни мерки, като записваше в дневник на компютъра някои от най-гадните епизоди в кариерата си. Даде три дискети на брат си в Чикаго и го накара да се закълне, че ще пази тайната. Не знаеше дали това ще му помогне, или просто се дължи на параноя, но така се чувстваше по-сигурен. Познаваше много оперативни служители на ЦРУ, които се пенсионираха и постъпиха на работа в частни детективски агенции или адвокатски кантори. Няколко даже си отвориха барове. Но освен тях имаше и други, изчезнали по време на мисии, които, по думите на Файнбърг, са били „фасулска работа“. Оставаха му само три години до пенсия, тогава вече щеше да прекарва повече време с жена си и той беше решил да го постигне. Също както наборниците във Виетнам Едмъндс беше започнал да си брои дните до времето, когато щеше да се върне в нормалния свят, макар да знаеше, че това го прави уязвим.
По-младият агент седна на леглото и отвори телефонния указател.
— Полицията — отговори той на учудения поглед на партньора си.
Файнбърг се представи като журналист от „Интернешънъл хералд трибюн“ и поиска да го свържат с дежурния. Трябваше му доста време, за да намери човек, който говори английски, и повтори, че е журналист.
— Нещо ново по двойното убийство в хотел „Хилтън“? — попита той и му отговориха, че няма. — Ами какво ще кажете за англичанина, който е бил прострелян? — Отново получи отрицателен отговор. Американецът благодари и затвори.
— Силата на пресата — каза той. — Хауълс е още на свобода. Ако беше в болница, досега да са го намерили. Смятам, че имаме късмет. Коя страна на залива искаш? Каулун или Ванчай?
Едмъндс сви рамене:
— Няма значение.
— Добре. Аз взимам Каулун. Преди няколко години бях в „Червени устни и твърди задници“. — Той му подаде отпечатаната от факса снимка на Хауълс. — Можеш ли да направиш свястно копие? Доста ясна е и би трябвало да се копира добре. Аз отивам да взема душ. Ще се видим долу във фоайето след половин час.
Джак кимна, макар че изобщо не му хареса държанието на Файнбърг.
Дуган хвана вратата на таксито секунда преди облечения в кожено яке млад китаец, който пресече тичешком улицата в опит да го изпревари. Патрик отвори вратата, но онзи тип се опита да се вмъкне на задната седалка и се наложи да му препречи пътя.
— Мамка ти, прасе такова — изруга на китайски младежът.
Англичанинът се шмугна вътре и се ухили.
— Майка ти беше много грозна, ама сестра ти се чукаше като зайка — извика той също на китайски и тресна вратата.
— Уаа! Добре говориш! — възкликна възхитено шофьорът и потегли с таксито. — Накъде?
Дуган отвърна, че отиват към Новите територии и китаецът започна да хленчи. Трафикът в тунела бил много натоварен, щял да изгуби почти час, докато пресекат залива, а после трябвало да се връща празен, пък скоро му свършвала смяната и бил длъжен да предаде колата на колегата в Тин Хау. Дали уважаемият господин не би се прехвърлил на такси от Каулун?
Патрик се чувстваше твърде изморен, за да спори. Пък и нямаше желание шофьорът да мърмори през цялото пътуване. На острова имаше няколко неофициални спирки, където таксита от Каулун чакаха да вземат пътници, които искат да пресекат залива. Китаецът го закара до една бензиностанция срещу хотел „Екселсиор“, където чакаха три таксита с табелки „Гау Лун“ — „Деветте дракона“, китайското име на района, който англичаните наричаха Каулун.
Шофьорът се разсипа от благодарности и се изгуби в тъмнината. Дуган се качи на едно от такситата за Каулун и този път не му отказаха, когато поиска да го откарат към Новите територии. След няколко минути вече бяха на опашката коли пред входа на тунела.
Патрик се облегна, затвори очи и разтри с длани слепоочията си. На няколко пъти следобед се беше опитал да се свърже с Джил, но без успех. Затова реши, че единственият начин да открие какво става, е да отиде лично. Пътуването с такси беше дълго, но метрото изобщо не стигаше до дома на Нгъ, а заплатата му едва покриваше заемите, камо ли да си купи кола. Влачиха се бавно половин час, преди да види входа на тунела. Щом влязоха в ярко осветеното подземие, скоростта се увеличи и гумите запяха по асфалта. Колите изскачаха от тунела като тапи от шампанско, забавяха за момент край редицата каси, където контрольори с бели маски върху лицата се опитваха да не вдишват изгорелите газове, и се пръскаха по улиците.