— Защо не ми дадеш визитката си и не ми напишеш къде си отседнал, за да му кажа, че си го търсил, ако приятелят ти дойде тук случайно — предложи тя и той се увери напълно, че е открил търсения човек.
— Няма смисъл. Утре си заминавам от Хонконг. Ще се видя с Джеф следващия път. — Агентът се прозя и протегна. — По-добре да си тръгвам.
— В кой хотел си отседнал?
— „Хилтън“ — излъга той. — Може ли сметката, моля?
Сега изражението й не беше толкова любезно, в гласа й прозвуча предизвикателство, погледът й стана безизразен. Но усмивката още грееше върху устните й и тя разклати бедра, когато се отправи към касата. Внезапно Едмъндс осъзна колко му е мъчно за жена му. Искаше да си е у дома с нея, да споделя леглото й независимо колко студено беше то.
Плати и излезе през завесата в горещината на нощта. На около двеста метра от входа махна на едно такси и се настани отзад.
— Как си с английския? — попита той.
— Английски или американски? — усмихна се мъжът.
— Ставаш — реши Едмъндс. Отвори портфейла си и подаде на шофьора две банкноти по 500 хонконгски долара. — Искам да те наема до сутринта.
Мъжът взе банкнотите и ги огледа.
— Къде искаш да отидем? — попита подозрително той.
— За момента никъде. Отдалечи се малко и паркирай. Чакам един човек.
Когато мерцедесът приближи, червеният портал се разтвори и фаровете осветиха нощта. Колата започна да се изкачва по пътя към двойния гараж. Двамата мъже придружиха Дуган по стъпалата и дървения мост до къщата. Каменният дракон му се озъби, осветен от скрито под водата осветление. Той също му се озъби в отговор.
Томас Нгъ го чакаше пред къщата и влязоха вътре заедно. Двама мъже — един възрастен и един по-млад — седяха до голямо бюро в средата на хола и чертаеха някакви линии върху големи карти.
— Искаш ли нещо за пиене? — попита Томас. Патрик поклати отрицателно глава. Нгъ го заведе в стаята, където преди двадесет и четири часа Главите на всички дракони се бяха заклели във вярност пред Нгъ Вайсън. Всички следи от церемонията бяха изчезнали. Сега това отново беше семейната дневна. Даже и кандилата бяха отнесени и помещението се осветяваше с електричество от старинни стенни аплици. Домакинът се настани на кръглата маса и по-скоро нареди, отколкото покани Дуган да седне. Той седна в другия край. Не му харесваше начинът, по който Томас се опитваше да му заповядва, и затова реши да поеме инициативата в свои ръце:
— Какво, по дяволите, става?
— Брат ми е мъртъв. И убиецът още държи Софи в ръцете си, макар за момента да не знаем дали тя е още жива.
— Как се случи?
Нгъ му разказа за отвличането на Софи от училището, как гуейлото е поискал откуп, но вместо да вземе парите, е помъкнал със себе си Саймън. А след това го е оставил да умре, захванат с белезници към някаква яхта в Хебе Хевън.
— Какво ще правите?
— Ще намерим гуейлото. А после и Софи. Знаем как изглежда. Имаме снимка. Поставили сме хора на всички пристанища и на летището Кай Так. А в момента претърсваме всяка сграда в Хонконг.
— Всяка сграда? — изненада се Дуган. — Нямате достатъчно хора за това.
— Вече имаме — отвърна Нгъ, но не обясни нищо по въпроса.
— Все едно да търсите игла в купа сено.
— Не е така. Тук живеят около шест милиона души, от които деветдесет процента са китайци. Следователно купата сено е ограничена по размери, Патрик, а иглата е достатъчно различна, за да се вижда ясно. Просто е въпрос на време.
— Знаете ли кой е той? Или защо е убил Саймън?
— Не — отговори Томас. Не можеше да се довери дотолкова на ченгето гуейло, за да му разкаже за контактите на брат си с Китай. От Дуган искаше да получи само информация докъде беше стигнала полицията с разследването. Нищо повече.
— Ако го хванете, какво смятате да правите с него?
— Първо ще го накараме да ни каже къде е Софи. После ще го попитаме защо е нападнал семейството ни.
— А след това?
Нгъ се усмихна хладно.
— Нямаме намерение да го предаваме на полицията, ако това е въпросът ти.
— Вярвам, че е така. — Патрик, който седеше с подпрени на масата лакти, прекара пръсти през косата си. Господи, колко беше топло! Косата му беше мокра и усещаше как струйки пот текат по врата му и мокрят яката на ризата. Защо не работеше климатикът?