Едмъндс крачеше нервно. Хауълс седеше и го наблюдаваше. Разбираше, че каквото и да искаше този човек от ЦРУ, той не го заплашва. Поне в момента. Беше имал достатъчно време и възможности да го убие. Затова сега беше най-добре да го остави да се разхожда и да мисли. Когато му дойдеше времето, щеше да заговори.
Накрая американецът, изглежда, взе решение. Спря и застана пред Хауълс. Сплете пръсти и изпъна ръце, кокалчетата му изпукаха.
— Човекът, който ни изпрати, те иска мъртъв — тихо каза той.
Англичанинът искаше да узнае веднага две неща: кой е човекът и какво имаше предвид неканеният гост под думите „ни изпрати“. Но вместо това каза:
— Аз изпълних онова, което ми бяха поръчали.
— Кой?
Хауълс се усмихна.
— Ти ми издай твоя и тогава аз ще ти кажа.
— Аз не съм наемен убиец — обиди се Едмъндс. — Аз работя за управлението.
— Аз пък не съм направил нищо, което да навреди на ЦРУ.
— Ами на Лондон?
— Какво имаш предвид?
— Файнбърг каза, че операцията се ръководи от Лондон, а не от Щатите.
— Файнбърг?
— Партньорът ми. Имаш късмет, че аз те открих пръв, повярвай.
— Как ме откри? Момичето ли?
— Че как иначе? Ранен си, не си можел да останеш в хотела и очевидно не си искал да отидеш в болница. Трябвало е да се скриеш и затова си имал нужда от някой, който да се грижи за теб.
— Колко лесно… — учуди се англичанинът и наведе глава. — Мамка му!
— Отчасти късмет, отчасти безгрижие — каза Едмъндс. — Трябваше да я държиш вкъщи.
— Знаели сте значи в кой хотел съм отседнал? И че са стреляли по мен?
Американецът кимна. Хауълс разбра, че беше предаден от Грей. Но още не можеше да разбере логиката на събитията. Първо, веднага след като се обади в Лондон, го нападнаха трима китайци. А когато им избяга, го погнаха двама агенти на ЦРУ. Кой щеше да е следващият? Шибаното КГБ ли?
— А знаеш ли защо? — попита той.
— Заради мъжа, когото си убил. Той е бил наш агент — обясни Едмъндс.
— Изобщо не знаех, че е от ЦРУ. Казаха ми, че се готвел да предаде един от нашите.
— Животът е гаден — кимна американецът. — Човек не знае на кого да вярва.
— Само на себе си — заяви Хауълс.
— Само на себе си — съгласи се Едмъндс.
— Е и? Докъде стигнахме?
— Аз се връщам в хотел „Виктория“ и казвам на Файнбърг, че не съм те намерил. Дължа ти един живот заради онова, което се случи в Ливан. Но с това сме квит. Останалото зависи от теб. Трябва да се махнеш оттук. От този апартамент, от Хонконг. Щом като аз успях да те открия, значи може и Файнбърг, а също и полицията.
— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Те сигурно наблюдават летището. Паспортът ми е безполезен.
— Нямаш нужда от паспорт, за да се качиш на някоя лодка. Особено ако имаш достатъчно пари.
— Да, това е въпросът. Имам няколко хиляди долара, но не са достатъчно, за да се измъкна оттук.
— Това си е твой проблем — каза Едмъндс, но бръкна в задния си джоб и извади портфейла си. Подаде му пачка банкноти. — Вероятно пак не са достатъчно, но това е най-доброто, което мога да направя за теб. Всъщност това е всичко, с което мога да ти помогна.
Англичанинът взе парите.
— Благодаря, Джак. — Той прибра банкнотите в джоба си с лявата ръка.
— Най-добре да си тръгвам — каза Едмъндс. Хауълс се изправи със залитане и извика Еми.
— Джак си тръгва.
Тя отвори вратата на американеца, пожела му лека нощ и той си отиде.
— Изглежда приятен човек — подхвърли Еми, след като затвори вратата и заключи внимателно. — Дойде в клуба и показа снимката ти на момичетата. Аз не съм му казвала, че те познавам. Мислех, че ще иска да те нарани. Откъде е разбрал къде живея? Ти ли си му казал?
— Не, Еми. Сигурно те е проследил. Но това няма значение. Той искаше само да ми помогне.
— За момент си помислих, че може би той е човекът, когото ти наричаш Грей.
Хауълс я погледна смразен. Никога не беше споменавал Грей пред нея.
— Ти говореше насън — обясни тя. — Викаше. Казваше, че те е предал.