Той кимна.
— Не, не беше този. Грей е човекът, за когото работех. И той ме предаде. Наредил е да ме застрелят. — Не знаеше защо й го казва, сигурно се чувстваше толкова огорчен от предателството, че искаше да сподели с някого.
— Грей лош човек ли е? — попита тя.
— Да. Аз му бях верен, а той заповяда да ме убият. Работи за правителството на едно място, наречено „Сенчъри хаус“ в Лондон.
Еми бавно повтори думите „Грей“ и „Сенчъри хаус“, също както беше запомнила думата „хладилник“ в бара.
Седна на дивана до него и облегна глава на здравото му рамо.
— Ще ми обясниш ли какво не е наред? Мога ли да направя нещо за теб?
„Не“ на първия и „да“ на втория въпрос. Проблемът беше как да я убеди да му помогне. И докъде би стигнала тя.
— Скоро ще трябва да изляза — каза той. — Джак обеща да ми даде пари, за да мога да се измъкна от Хонконг.
— Не може да излизаш — възрази Еми. — Още си слаб. Нека да отида аз.
Хауълс поглади косата й с лявата си ръка.
— Не, това е моя работа. Няма да е за дълго. Можеш да ми помогнеш, като направиш някаква превръзка за ръката. Имаш ли излишно парче плат?
— Ще използвам някоя от старите калъфки за възглавници. — Отиде в спалнята и той я чу да отваря дървената ракла, после да я затваря, а след това влезе в кухнята и се върна с касапски нож с пластмасова дръжка, с който разряза внимателно шевовете.
— Помогни ми първо да си облека ризата — помоли той. Двамата успяха да прекарат ръката му през ръкава и да закопчеят ризата. Хауълс беше стиснал очи от болка. Еми прегъна плата на триъгълник и го завърза зад врата му.
— Как е?
— Чудесно. Наистина е чудесно — увери я той, а тя се усмихна.
— Искаш ли една от таблетките, които ти остави доктор Ву?
— Не, не, благодаря. Те ме приспиват. Може би по-късно. — Тя облегна глава на рамото му и погали лявото му бедро. — Еми?
— Мммм?
— Имаш ли някой приятел, който може да ме измъкне от Хонконг? Тайно?
Момичето се изправи и го погледна сериозно.
— Познавам някой, който може да ти помогне. Но той не е добър човек. Контрабандист. Работила съм за него.
Той се изненада.
— Работила си за него? Как?
— Бях, как беше думата? Куриер?
— Да, куриер. Какво носеше?
— Понякога наркотици. Друг път злато за Тайланд. Не съм го правила често. Не бях много добра. Изглеждах твърде притеснена и винаги ми прилошаваше. Трябваха ми пари, Джеф. Не съм го правила много пъти. — Внезапно й се стори важно да го убеди, че не е престъпница. Не искаше той да си мисли лошо за нея.
— Но мъжът, за когото си работила… Знаеш как да се свържеш с него, нали?
— Понякога той идва в клуб „Вашингтон“. Но, Джеф, той е лош човек. Ще иска много пари.
Хауълс се усмихна весело и я целуна по челото.
— Еми, няма защо да се тревожиш. Джак ще ми даде още пари по-късно тази нощ. Би ли ми донесла чаша кафе?
Тя се усмихна отново, доволна че може да направи нещо за него. Скри се в кухнята, а той прибра ножа под триъгълната превръзка.
Софи пи малко вода от чешмата. Не смееше да пие повече, защото майка й постоянно я предупреждаваше да не пие от чешмата. Понякога го беше правила и никога не се беше разболявала, но майка й винаги я караше да пие минерална вода от бутилка. Умираше от глад. Мисълта за храна замъгляваше всичко освен страха. Въображението й се развихряше и тя започваше да се паникьосва. Какво щеше да стане, ако яхтата се запали? Ами ако потъне? Ако мъжът изобщо не се върне и тя умре от глад? Веднъж едва не припадна от викане, крещеше и риташе по вратата, докато не падна изтощена на пода. Беше горещо. Толкова горещо, че имаше чувството, че ще се разтопи. Макар да беше родена в Хонконг, Софи живееше в свят с климатични инсталации. Вкъщи, в училище, в колите въздухът беше прохладен и я пазеше от задушаващата жега и постоянната влага в колонията. Сега, заключена в тоалетната на яхтата, й беше горещо и неудобно, цялата беше мокра от пот. Не можеше да спи повече от час, събуждаше се задъхана, със сухо и изтръпнало от болка гърло. Непрекъснато мокреше кърпата със студена вода и я увиваше около главата си, доволна от малкото прохлада. Опита се да дъвче края на плата, за да успокои болките в празния си стомах. Искаше й се да има до себе си кучето, което й подари чичо Пат, та поне да може да си говори с някого. Но най-много искаше майка си. И баща си. Искаше да си иде у дома.