Едмъндс беше в банята, когато на вратата се позвъни.
— Ти ли си, Рик? — надвика той шума на водата. Грабна хавлията от закачалката и пресече килима в стаята. Отвори вратата и очите му се ококориха, когато видя Хауълс, застанал сам в коридора с превързана към врата ръка.
— Трябва да ми помогнеш — каза англичанинът. — Може ли да вляза?
Направи му път. Хауълс отиде бавно до прозореца, а Едмъндс затвори вратата.
— Не биваше да идваш. Ако Файнбърг те види…
— Той тук ли е?
— В момента не.
— Къде е стаята му?
Американецът кимна към вратата до банята.
— В съседната стая. Доколкото го познавам, сега се забавлява по баровете в Цим Ша Цуй. Но може да се върне всеки момент. Какво искаш?
— Трябват ми пари. За да се измъкна от Хонконг. Познавам един човек, който може да го направи, но ще иска пари. Повече, отколкото имам. А в сегашното ми състояние няма как да ограбя някоя банка, нали?
Едмъндс потръпна. Беше се опитал да нагласи климатика, но не успя и сега от комбинацията между студен въздух и вода по кожата му стана студено. Взе дебел бял пешкир от металната поставка над ваната и започна да си бърше косата.
— Колко ти трябват?
— Пет хиляди долара. Американски.
— Къде ще идеш?
— С тях мога да стигна до Филипините. Там ще се скрия за няколко месеца, докато оздравея.
— Не знам колко имам в себе си — каза той. Отиде до бюрото пред огледалото, отвори чекмеджето и извади портфейла си. Хауълс се приближи зад него, докато прелистваше пътните чекове. Агентът от ЦРУ по-скоро усети, отколкото видя ръката, която премина под шията му. Беше навел глава, но когато вдигна поглед, видя ножа, който премина през врата на отражението му в огледалото, по гърдите му потече кръв. Толкова много кръв, а никаква болка. Само дето вратът му изтръпна от студ. Отвори уста, но от нея не излезе нито звук, портфейлът се изтърколи от ръцете му. Пред погледа му падна червена мъгла. Последното, което видя, преди червеното да се превърне в черно, беше усмихнатото лице на стария виетнамец с изпочупени и пожълтели зъби, който се смееше, докато умираше.
Едва просветляваше, когато Рик Файнбърг се върна в хотел „Виктория“. Плати на таксито, качи се в асансьора, като си тананикаше тихо. Не извади късмет със снимката на англичанина в баровете в Каулун, но се забавлява добре с компаньонките, разговаряше с тях и ги опипваше, когато му позволяваха. Не беше както в Банкок или Манила, защото тези тук не си сваляха дрехите и бяха малко по-сериозни, но все пак беше по-хубаво, отколкото да ходиш да се напиваш в Щатите. Чудеше се какво ли е направил Едмъндс и му мина мисълта да почука на вратата му и да го събуди, но после изпита нехарактерно за себе си приятелско чувство и реши, че е по-добре да го остави да поспи. Старецът се нуждаеше от повече почивка. Файнбърг не можеше да си представи как човек на възрастта на Едмъндс, вероятно поне на петдесет и пет години, още работи като оперативен агент. Сигурно някой в Ленгли му беше много сърдит. Или пък в досието му имаше някоя тъмна тайна, която не му позволяваше да се издигне.
Отключи вратата и светна лампата. На излизане не беше дръпнал завесите и затова загаси отново. Застана при прозореца и се загледа в пристанището, оживено дори и в този късен час. Моторизирани сампани плуваха напред-назад, няколко големи кораба, натоварени с контейнери, надуваха свирките си, стар влекач влачеше плаващ кран, две американски фрегати се поклащаха спокойно закотвени, мостиците им бяха осветени с ярки крушки.
Зяпаше тъмната вода и изведнъж усети колко много му се ходи до тоалетната. Последният път, когато пикаеше, усети леко парене. Не много силно, но неприятно и затова все отлагаше да пикае отново. Боже мили, дано да не е хванал сифилис. Или СПИН. Ако онези гадни курви му бяха лепнали нещо, щеше да се върне в Банкок и да им даде да разберат. Бяха го помолили да използва презерватив, но той отказа, като им заяви, че не обичал да си ляга с обувки. Те не го разбраха и на няколко пъти се опитаха да отворят опаковката и да му нахлузят един, но той натисна едната по корем на леглото и насила проникна в нея, а тя крещеше на тайландски. След като я облада, другата се предаде без бой, а когато след няколко часа повтори упражнението, момичетата не си направиха труда да протестират. Сега съжаляваше. Не задето ги беше взел в леглото, а защото не си направи труда да се предпази.
Едмъндс беше късметлия. Когато е вилнял из Югоизточна Азия, най-лошото, което е могъл да хване, е била някоя венерическа болест, която се оправя с една-две инжекции пеницилин. Сега СПИН направо ти помрачава удоволствието от чукането.