Една полицейска моторница пореше водата в залива с надута сирена и бързо настигна една яхта в средата на залива. Двамата полицаи се прехвърлиха на задържаното корабче и в този момент Файнбърг осъзна, че някой стои зад него. В стъклото на прозореца се отразяваше добре избръснато лице с къса коса и хлътнали, сериозни очи. Беше лицето от снимката. Агентът от ЦРУ не мръдна. Нямаше смисъл.
— Ти си Хауълс — каза той.
— А ти си мъртвец — отвърна отражението и се усмихна.
Телефонът иззвъня. Боецът, който помагаше на Чен, спеше, положил глава върху картите. Апаратът мълчеше вече повече от три часа и учителят се качи горе да си почине, да събере сили за следващия ден. Томас също беше в стаята си, но за разлика от стареца лежеше съвсем буден и облечен върху леглото си. Дуган се беше проснал дълбоко замислен на един шезлонг пред къщата. Звънът наруши тишината и го накара да подскочи.
Младежът сънено отговори на китайски, но бързо мина на английски. Слушаше внимателно няколко секунди и хукна нагоре по стълбите, за да извика господаря си. Дуган влезе в къщата по същото време, когато Томас се показа на стълбите, разтривайки с ръка челото си.
— Гуейлото — каза той кратко. Двамата застанаха един до друг и китаецът приближи слушалката към ухото си.
— Кой се обажда? — попита някой на английски.
— Томас Нгъ. Аз съм брат на Саймън.
— Искам да говоря с госпожа Нгъ, но ми казаха да се обадя на този номер. Тя там ли е?
— Госпожа Нгъ не разговаря с никого. Ще се задоволиш с мен.
— Добре. Слушай тогава. Момичето е още в ръцете ми и съм готов да я върна, ако направиш точно каквото ти кажа. Искам тридесет и две унции злато и четвърт милион американски долара в диаманти. Камъни, а не бижута. Ще ти се обадя утре следобед, за да ти кажа кога и къде трябва да ги предадеш. Разбра ли? Тридесет и две унции злато и двеста и петдесет хиляди долара в диаманти. Ще ти се обадя следобед.
— Разбрах — отговори Томас, но преди да успее да каже каквото и да било друго, разговорът прекъсна.
Патрик чу част от разговора, но не всичко. Затова Нгъ му го повтори.
— Какво мислиш? — попита той накрая.
— Поиска ли ти лично да занесеш откупа?
— Не. Но може да го каже следващия път, когато се обади. Мислиш ли, че цели да убие и мен?
— Възможно е. Още не знаем защо е убил Саймън. Ако поиска ти да занесеш откупа, тогава може би гони теб. Мисля, че трябва да му предложиш аз да предам парите. Няма начин да цели да нарани мен.
Нгъ кимна замислено:
— Съгласен съм. Благодаря ти, Патрик. Благодаря, че ни помагаш.
— Софи е и моя племенница.
Томас постави длан върху рамото му.
— Най-добре е да поспиш.
— Няма нужда. Ще остана още малко отвън.
Нгъ Вайсън се появи горе на стълбите, облечен в тъмносиньо кимоно. Синът му се качи да му разкаже какво се е случило.
Хауълс почука на вратата и след секунда Еми отвори, на лицето й беше изписана тревога.
— Всичко наред ли е? — попита тя.
— Напълно — отвърна Хауълс. — Даде ми малко пари, но според мен едва ли ще стигнат.
— Ръката боли ли те?
— Не — отговори той и седна на дивана. — Би ли ми направила чаша кафе?
— Разбира се.
Еми отиде в кухнята. Убиецът измъкна ножа от превръзката и го остави на пода до дивана, където тя със сигурност щеше да го намери по някое време. Сигурно щеше да си помисли, че е паднал там, след като е срязала калъфката. Ножът беше абсолютно чист. Той го беше измил внимателно, след като се обади на Томас Нгъ от стаята на Файнбърг в хотела.
Отпусна се назад и облегна глава на дивана. Господи, колко беше изморен. Затвори очи и въздъхна дълбоко, слушаше как Еми отваря и затваря шкафчета, как съска газта на печката под чайника.
Не се съмняваше, че ще му е нужна помощта й за получаването на откупа. Но не смяташе да използва връзките й, за да се измъкне от Хонконг. По-добре да се отърве от нея колкото е възможно по-скоро. С двеста и петдесет хиляди долара в диаманти нямаше да му е трудно да си купи място на кораб. На който и да е кораб. Знаеше, че когато напуска колонията, ще бъде изключително важно да не оставя подире си свидетел, който знае накъде отива. Не биваше да оставя жив човек, който го познава. Нямаше избор.