Докторът започна леко да трепери, а когато му каза какво се е случило с Главата на дракона, направо се задъха. Покани тримата посетители да седнат на масата и ги попита дали не желаят да пият чай с него. Суен и двамата бойци приеха поканата и изчакаха старицата да им налее чай, след което тя се оттегли в кухнята.
— Нямах представа, нямах представа — шепнеше Ву и клатеше глава.
— Разбираме ви — кимна Суен. Знаеше, че няма нужда да плашат стареца. Той не беше глупав и знаеше какво щеше да му се случи, ако излъжеше или не им помогнеше. Правосъдието на триадите беше бързо и сигурно. Престъпните организации подпомагаха и награждаваха лоялните, но убиваха жестоко предателите. Ву го знаеше и затова нямаше нужда да му се казва очевидното. Така че те приеха чая и се отнесоха към него с необходимото уважение за един толкова възрастен лекар. Той им разказа всичко, като през цялото време им се извиняваше.
Лей седеше на задната седалка на роувъра заедно със сержант Лам. Един от полицаите, Чан, караше колата, а другият, Лау, седеше на предната седалка до него. По улиците имаше задръствания и те се движеха бавно през Ванчай, оградени от двуетажни автобуси и натоварени със стоки камиони. Един човек на велосипед с пълен със зеленчуци багажник мина край тях по-бързо, отколкото се движеше колата. Дори и със затворени прозорци и пуснат климатик, купето беше изпълнено с шума на оживения Хонконг, с дрънченето на трамваите, бръмченето на машините за разбиване на бетон, виковете на продавачите, ръмженето на двигателите и писъка на полицейските свирки на кръстовищата без светофари. В Хонконг навсякъде беше пълно с хора, а с тях идваше и шумът.
Главният инспектор седеше търпеливо, знаеше, че шофьорът не може да направи нищо, за да се движат по-бързо. Това беше едно от първите неща, които научи след пристигането си в колонията, преди почти четвърт век. Най-бързият начин да получиш инфаркт беше да си хабиш нервите в борба с Хонконг. Това се отнасяше и за хората, и за трафика, и за климата. Нямаше начин те да бъдат победени с конфронтация. Човек трябваше да се остави на течението. И да се научи да се отпуска.
Погледна сержанта и се намръщи.
— Лош час на деня сме избрали да се движим из Ванчай.
— Скоро ще се измъкнем, сър — отвърна сержантът.
Лей се чудеше какво ли щеше да стане с Лам след 1997 година. Ако имаше достатъчно акъл в главата си, дотогава щеше да изчезне. От специалния отдел и от Хонконг. Китайците бяха злопаметни, помнеха много дълго и след предаването на колонията никой нямаше да толерира служителите в специалния отдел. Още от 1989 година престанаха да позволяват достъпа на китайски служители до поверителните полицейски досиета, по-скоро за да предпазят самите тях. Една от причините беше, че правителството не искаше някаква информация да попадне в Пекин, но по този начин се застраховаше, че би било безсмислено да бъдат изнудвани служителите, които щяха да останат тук след 1997 година. Те нямаше да знаят нищо, а дано китайците да не ги закачат. Е, ако вярваш в подобни небивалици, можеш да вярваш във всичко.
На висшите китайски служители вече бяха обещани британски паспорти или преместване в друга държава, на безопасно място, като всички бяха предупредени, че в никакъв случай не бива да се връщат, когато Хонконг стане част от Китай. Увериха ги, че ще получат сериозни компенсации, и ги снабдиха с тайни идентификационни номера, които да запомнят, но никога да не записват и които им осигуряваха приоритет в случай на спешна евакуация. Точно това бяха направили американците с доверения си персонал от южновиетнамци, преди да се изтеглят от Сайгон. Лей се надяваше, че тук няма да стане толкова зле както във Виетнам, но беше работил достатъчно дълго против комунистите, за да знае, че все пак би могло да стане доста зле въпреки всичките обещания на Пекин. Каква ли щеше да бъде съдбата на двамата полицаи и сержант Лам? За тях нямаше да има чуждестранни паспорти, нито пък убежище в Англия, Канада или Австралия. Господ да им е на помощ.
Накрая се измъкнаха от трафика и се насочиха към Върха. Заизкачваха се нагоре по хълма и главният инспектор беше принуден да засенчи очи от яркото слънце. Колата виеше на трета скорост, а сержантът беше натиснал газта до дупка. Бяха на около триста метра от дома на Нгъ Вайсън, когато забелязаха колоната от осем автомобила, тръгнала срещу тях.