— Ела с мен — каза накрая тя и тръгна обратно към таксито. Дуган я последва. По гърба му течеше пот.
Цивилният полицай в нисана наблюдаваше скрит зад вестника как дебелият гуейло влиза в таксито, но не си направи труда да използва радиото. Знаеше, че някой от колегите му вече предава информацията на главен инспектор Лей. Изчака таксито да се отдалечи, запали двигателя и бавно тръгна нагоре по пътя. Колата с гуейлото даде ляв мигач и тръгна към Цим Ша Цуй. Нисанът го последва.
— Идват насам — каза Томас и заповяда на Хю Юнчен да тръгне обратно към Цим Ша Цуй, за да се движат пред таксито. Хю се беше молил да му позволят да дойде с тях, въпреки че Нгъ Вайсън му обясни, че ще трябва да кара мерцедеса с автоматичните скорости. Хю обеща, че ще се справи и старият водач на триадата се съгласи. Лин се обади да съобщи, че устройството за проследяване работи отлично, така че всички коли на триадата можеха да останат на разстояние, докато момичето предаде диамантите на гуейлото.
— Нещо не е наред ли? — попита баща му, като се обърна от предната седалка.
— Дуган се караше с момичето и отказа да й даде чантата. Качи се в таксито с нея.
— Може би е искал да провери дали Софи е добре, преди да предаде откупа.
— Сигурно — съгласи се Томас. — Надявам се, че няма да ни се меси. Защото така или иначе все пак е полицай.
Шофьорът на таксито не изчака момичето да каже някакъв адрес. Щом Дуган затвори вратата, той рязко тръгна и зави наляво към главния път. На ръцете си имаше големи бели ръкавици с отрязани пръсти, беше облечен в черно яке с вдигната яка и носеше нещо като таке с козирка. Не си направи труд да попита накъде да кара. Явно знаеше къде отива. Китайката се наведе да говори с него, но той шумно се изкашля и увеличи скоростта, с което я хвърли назад в седалката. Тя сякаш беше готова да се разплаче и изхлипа:
— Той не поиска да ми даде чантата.
Дуган помисли, че говори на него.
— Няма да ти я дам, докато не ми кажеш къде е Софи — каза той на китайски.
— Говори на английски — изсъска шофьорът. — Кой, по дяволите, си ти?
Патрик се смръзна, погледна гърба на шофьора, после момичето и отново шофьора. Опитваше се да разбере какво става. Мъжът зад волана се извърна и впи поглед в него. Очите му бяха скрити зад тъмни очила. Заради тях и шапката беше трудно да се прецени националността му, но акцентът беше сто процента английски.
— Няма да те питам втори път — заяви той и се обърна да си гледа пътя, като засили след завоя.
— Дуган. Пат Дуган.
— Зетят значи — досети се гуейлото. — Трябваше да се сетя.
— Аз съм вуйчо на Софи — каза Патрик и вдигна чантата. — И няма да получиш това, докато не бъда сигурен, че тя е в безопасност.
— Ако беше постъпил както ви бях казал, тя щеше да е добре.
— Знам какво направи с баща й. — Англичанинът говореше много бързо, явно за да не го разбере момичето. Малко китайци бяха способни да проследят напълно бързата размяна на реплики, особено пък ако се използва и жаргон.
— Обаче не знаеш защо съм го направил. Така че млъкни. — Шофьорът бръкна в джоба на якето, извади малко пластмасово шишенце с шест бели таблетки и го подхвърли назад. — Глътни три от тези.
— Да не ме мислиш за глупак?
— Започвам да ти се чудя, Дуган. Виж, ако исках да те отърва от нещастния ти живот, можех просто да те наръгам с нещо остро между ребрата. — Хауълс показа дръжката на ножа във вътрешния джоб на якето си, за да разбере тъпия полицай, че говори сериозно. — Можеш да прочетеш етикета. Хапчетата са предписани от истински лекар. Не е отрова.
— Ами какво е?
— Приспивателно. Просто ще забавят реакциите ти. Няма да те нараня. Нито теб, нито момичето. Просто искам да се измъкна от Хонконг и затова ми трябват диамантите. Но не желая да се бия с теб. Вземи таблетките и ще се почувствам много по-спокоен. А щом разбера, че съм в безопасност, ще ти кажа къде е момичето.
Патрик отвъртя капачката и взе три от таблетките. Постави една в устата си и преглътна, но гърлото му беше толкова пресъхнало, че тя залепна там. Опита отново. Имаше чувството, че ще повърне.
— Всичките, Дуган.
Еми го наблюдаваше как гълта таблетките. Лицето й беше намръщено, сякаш тя не можеше да разбере какво е намислил Джеф Хауълс и защо дава таблетките от доктор Ву на този едър и потен гуейло.
— Виждаш ли ги? — попита Лей.
Роувърът се влачеше зад двуетажен автобус, който пъшкаше нагоре, сякаш изкачваше Хималаите. Зад тях едно мицубиши непрекъснато се блъскаше в бронята им.