Трима членове на триадата стояха пред вратата на апартамента на Еми. Суен държеше пистолета си готов за стрелба, а останалите двама стискаха здраво ножовете си. Младият китаец почука на вратата и внимателно се ослуша. Нищо. Почука отново. Пак нищо.
— Разбий вратата — заповяда той на А Уон, по-едрия от двамата бойци. А Уон отстъпи и ритна вратата точно под ключалката. Тя поддаде малко, чу се изпращяване на дърво, той удари отново и вратата се заклати. На третия път направо падна назад. Тримата мъже нахлуха в малкия апартамент. Само няколко секунди им бяха необходими, за да разберат, че вътре нямаше никой, но започнаха да търсят някаква следа, която да им подскаже къде са изчезнали момичето и гуейлото.
А Уон намери изцапана с кръв калъфка от възглавница на дъното на пластмасов чувал в кухнята и я донесе гордо в хола. Суен огледа шкафчетата в банята. Вътре имаше полупразно шишенце от боя за коса, мивката беше изцапана с черно, макар че някой като че ли се беше опитвал да я избърше с парцал. На пода лежеше захвърлена ножица, а около канала на мивката се виждаха косми.
— Гледайте! — извика А Уон. — Вижте какво намерих.
Суен се върна в хола и боецът размаха изцапания с кръв плат под носа му.
— На правилна следа сме — каза той.
— Само че ненавреме — отвърна Суен.
— Да се връщаме в колата — предложи А Уон и тръгна към вратата.
— Млъквай, тъпо копеле — скара му се Суен. — Първо ще се обадим по телефона на шефа.
Томас се свърза с колите, които се движеха след Лин, съобщи им, че момичето е взело диамантите и е слязло в станцията на метрото. Заповяда да побързат и да я последват. В този момент телефонът в колата звънна. Нгъ Вайсън се наведе и вдигна слушалката. Обаждаше се Кени Суен.
— Открихме къде се е крил гуейлото — съобщи Суен с нескрито задоволство. — Бил е при едно момиче от баровете във Ванчай. Тя го е приютила в апартамента си, докато го е лекувал доктор Ву. Но сега са изчезнали.
— Как изглежда момичето? — попита старецът.
— Среден ръст, издадени скули. Прилича на шанхайка. Доктор Ву каза, че е на около двадесет и четири години.
— Ние я видяхме — каза Нгъ Вайсън. — Сега я преследваме.
Суен сякаш се разочарова.
— Тя прибра откупа за гуейлото — обясни Главата на дракона. — Но него още не сме го открили. Надяваме се тя да ни отведе на мястото на срещата.
— Изглежда ли на двадесет и четири години? — попита Суен.
— Или може би е по-стара?
— Не, младо момиче е. Облечена е по-скоро като ученичка. Защо?
— По мивката в банята има боя за коса и косми. Помислих, че си е боядисвала косата. Но ако не е тя…
— Тогава трябва да е гуейлото — довърши думите му старецът. — Справил си се добре. Много добре.
Затвори телефона и размаха пръст, за да привлече вниманието на сина си. Томас отдалечи радиостанцията от ухото си, за да го чуе.
— Гуейлото си е боядисал косата — каза тихо Нгъ Вайсън. — Черна.
— Шофьорът! А той е зад нас!
— Колко далеч? — попита баща му.
— Не повече от километър. — Томас заповяда на Хю да спре, независимо че това ще задръсти пътя на шофьорите отзад. — Пусни аварийните светлини. Нека да мислят, че имаме повреда. Той ще бъде тук до две минути. — Помоли баща си да отвори жабката, старецът извади пистолета отвътре и му го подаде. Томас провери пълнителя и го постави на място. Освободи предпазителя. Видя, че баща му гледа тревожно пистолета. — Спокойно — успокои го той. — Доколкото знаем, той не е въоръжен. Но не бива да поемаме никакви рискове. Този човек е убиец.
— Внимавай — помоли го Нгъ Вайсън. — Вече загубих един син.
Томас започна да се обажда на бойците на триадата. Заповяда на Лин и останалите, пристигнали вече в станцията на метрото, да продължат след момичето. Другите групи трябваше да настигнат таксито колкото може по-скоро. Но си даваше сметка, че гуейлото ще настигне мерцедеса поне минута преди подкрепленията да се появят.
Еми тичешком прекоси станцията, в движение търсеше в чантата си картата за метрото. Когато стигна бариерата за проверка, картата вече беше в ръката й. Тя пъхна пластмасовия правоъгълник в процепа, после го прибра от другата страна на машината, бутна бариерата и хукна към ескалатора. Както винаги, той вървеше влудяващо бавно и Еми си проби път надолу, буташе хората и повтаряше непрекъснато „извинете“. Въпреки това те я ругаеха и гледаха накриво.