Мина безкрайно много време, докато стигна до платформите. Вляво беше перонът за Цим Ша Цуй и центъра, а вдясно за Новите територии. Тя усети топъл полъх по дясната буза и разбра, че мотрисата идва. Хукна към края на перона и задъхана застана с треперещи крака. Погледна назад към ескалатора, но видя само редици равнодушни лица. Като че засега никой не я преследваше. Чу тракането секунда преди мотрисата да се появи от тъмнината на тунела. Вагоните спряха със свирене на спирачките и вратите се отвориха да пуснат пътниците. Еми се набута вътре още преди да е слязъл последният и се облегна на металния прът в средата. Оттук можеше да вижда до края на съединените вагони на разстояние около двеста метра. Хората нахлуха вътре, бързаха да седнат на дългите лъскави метални пейки или в пространството до страничните врати, за да могат да слязат бързо на спирката си. Жителите на Хонконг се отнасяха към масовия подземен транспорт както към живота си — силните получаваха по-доброто място и стигаха накъдето бяха тръгнали. Слабите оставаха на платформата. „Така ще бъде и когато дойде 1997 година“ — помисли си Еми. Онези, които се блъскаха и се бореха, щяха да се измъкнат, а по-неспособните щяха да бъдат погълнати от онзи милиард китайци от континента. Тя знаеше, че сама никога не би успяла да се измъкне, но с Джеф Хауълс може би щеше да намери своя път извън колонията. Той беше силен, уверен и имаше пари. А тя му помогна и в замяна той щеше да й се отплати. Но първо трябваше да се измъкне от хората, които я гонеха.
В този момент ги видя. Горе на ескалатора. Чу как ватманът предупреждава пътниците да се отдръпнат от вратите. Първо на китайски, а после на завален английски. Трима едри мъже започнаха да викат и да блъскат хората по пътя си, тичайки надолу по ескалатора. Един от тях, огромен мъж с широки рамене и коса на опашка почти успя да стигне навреме. Скочи на перона, но в същия миг вратите със съскане се затвориха. Мъжът с опашката хукна напред и се опита да отвори със свити пръсти вратата на близкия вагон, но беше късно. Мотрисата бавно потегли, ускори бързо и рекламите по стените се сляха в мъгливо петно. Едрият тип крещеше и риташе по вагоните, а след това Еми потъна в тъмнината на тунела в посока към Новите територии, притиснала кожената чанта към гърдите си.
Зад нея на платформата Лин гледаше безпомощно как стрелката на проследяващото му устройство се отклонява встрани и стига края на скалата.
— Мамицата ти, кучка такава — изпсува той и вдигна радиостанцията към устните.
— Изгубили са я — каза Томас на баща си. — Качила се е на метрото. Казах на Лин да хване следващия влак и да я последва, но е възможно вече да не я открием. — Погледна през затъмнения прозорец към опашката от коли, които чакаха да ги отминат.
— Някакъв знак от гуейлото? — попита Нгъ Вайсън.
— Още не — отвърна синът му. — Но не е много назад. Хю Юнчен? — Възрастният шофьор престана да маха на колите да ги отминават и се обърна. — Когато ти кажа, искам да включиш на задна и да удариш таксито. Лицето на Хю се намръщи и той сякаш се канеше да възрази. През всичките си години зад волана като шофьор на семейство Нгъ, той никога не беше попадал в пътно произшествие. Гордееше се с това си постижение, но сега трябваше да се подчини. Кимна леко и благодари на боговете, че е с мерцедеса, а не с любимия си даймлер.
Томас помоли баща си да провери дали е добре затегнат предпазният му колан и след това да притисне здраво глава към облегалката.
— Мерцедесът е много по-голям и тежък от таксито и почти няма да почувстваме удара — обясни той. — Но е по-добре да се предпазим. Щом го спрем, аз ще задържа гуейлото, докато пристигнат бойците.
Насочи пистолета към пода на колата и дръпна пръст от спусъка, за да не стреля случайно при сблъсъка. Останалите коли преминаваха плавно край паркирания мерцедес с премигващи светлини.
С всяка минута главен инспектор Лей се объркваше все повече. Хората му в тойотата най-близо до Дуган съобщиха как таксито е спряло и момичето побягнало към станцията на метрото с чантата. Служителите от специалния отдел продължаваха да се движат след таксито, но онзи в нисана отзад се обади и съобщи, че група коли са спрели пред станцията и повече от дузина бойци от триадата са хукнали надолу подир момичето.
Сега Дуган пътуваше сам към Цим Ша Цуй. Лей потупа Чан по рамото и заповяда да настигне таксито, за да не го изгубят в натовареното движение.
— Застани зад тойотата — заповяда той. — Нека тя да бъде между нас и таксито на Дуган, за да не може да ни забележи.