— Май е по-добре да си тръгвам — каза Доналдсън. — Мога ли да повикам такси оттук?
Хауълс поклати глава, без да откъсва очи от писмото.
— Няма телефон — каза той. — Почакай да свърша и ще те закарам в града.
Доналдсън се облегна в креслото, нервно навиваше и развиваше дръжката на пътната си чанта. Накрая Хауълс свърши. Сгъна листовете и ги прибра в плика заедно с парите, остави го върху масата до недовършената вечеря.
— Много интересно — каза той. — И Грей очаква да му свърша тази работа, така ли? — стана и разтърси ръце встрани, сякаш да раздвижи кръвта в тях. — Това грубо копеле не се е променило, а?
Доналдсън се усмихна притеснено.
— Не, но мисля, че очакваше това от теб. — Стана и преметна чантата през рамо. — Имаш ли кола?
— Джип. Отзад е.
— Много мило от твоя страна.
Убиецът се усмихна и пристъпи напред. Дясната му ръка се изви настрани, после се сгъна с изпънати назад пръсти, за да удари първо с дланта. Разби хрущяла на носа на Доналдсън, парчетата от костта се забиха право в мозъка. Краката му се подгънаха и той падна на пода. По брадичката му течеше кръв. „Хубаво, чисто убийство“ — помисли си Хауълс за движението, което беше упражнявал хиляди пъти, но до днес не бе използвал. Почувства сгряващо удовлетворение от лекотата, с която го извърши, от усещането за счупването на носа, скоростта на удара и факта, че жертвата не успя да реагира или да издаде някакъв звук. Погледна надолу към трупа и топлинката се превърна в друго, почти сексуално усещане, тръпка, която премина по гръбнака и го накара да затаи дъх. Като оргазъм. Само че по-хубаво. Хауълс искаше да има повече време, за да си поиграе, да продължи усещането. Но момичетата бяха в спалнята, а той не искаше да ги тревожи. Тръпката на удоволствие премина и както винаги му остави чувство на загуба, някакъв сърбеж, който му се искаше да успокои. Отвори сандъка, вдигна трупа и го пусна вътре. По-късно, след като момичетата заспяха, щеше да го зарови. Но сега чувстваше глад. Искаше пържола. Дебела и недопечена. Беше чакал толкова дълго…
Хауълс тръгна към летището, движението беше по-спокойно, отколкото по времето, когато пристигна Доналдсън. Тъкмо се зазоряваше и джипът беше единствената кола на пътя. Нищо чудно за 4:30 часа сутринта, два часа преди полета му за Хонконг. Оризовите ниви бяха пусти, покрити с мрежа от връвчици, които да ги пазят от птиците. На всеки стотина метра се издигаха дървени платформи с покриви от тръстика, където селяните се криеха от слънцето. Връвчиците се точеха от платформа до платформа, за да могат да бъдат подръпвани от сянката, но в този ранен утринен час не се забелязваха резки движения, а само леките вълни на вятъра, който поклащаше тенекиените кутийки, закачени по краищата на дървените платформи и над полето се разнасяше страшен вой — още един начин да се прогонват птиците.
Бяха изминали три дни, откакто уби Доналдсън, вече грижливо закопан на метър под тревата в двора, близо до басейна. Хауълс изпрати двете момичета обратно в селото им и обеща, че ще се върне след няколко дни. И беше сигурен, че ще е така. Радваше се, че отново работи, изпълнява заповеди, може да използва инициативата и уменията си. Чувстваше се свободен. Прокара ръка по лицето си и усети удоволствие от гладко избръснатата кожа, преди да тръгне бе махнал брадата и мустаците. Косата му все още беше по-дълга, отколкото му харесваше, но щом стигнеше в Хонконг, щеше да се отърве и от нея.
През Хонконг беше минавал на два пъти, но никога не бе работил там. Беше се отбил през няколко бара и магазинчета, от едно от тях си купи фотоапарат „Пентакс“, но какво беше станало с него, изобщо не можа да си спомни. Всъщност нямаше значение. Хауълс започна да си подсвирква тихо със заслужено задоволство на лицето.
В задния му джоб се намираше писмото от Грей, което Доналдсън така доверчиво му беше донесъл. В плика имаше две снимки на мъж на име Саймън Нгъ, три гъсто изписани на машина листа с информация за него и десет хиляди американски долара в едри банкноти. Всъщност вече бяха малко по-малко, защото от тях си купи билет до Хонконг. Само в едната посока.
Докато си подсвиркваше, Хауълс започна да се усмихва, а накрая се ухили широко. Разсмя се на глас с неприятен накъсан смях.
В осем часа сутринта шлепът отново пусна котвата си върху главата на Патрик Дуган. Или поне така прозвуча. Дрънкането на металните вериги по дървения борд продължи около двадесет секунди и замлъкна напълно. Господ знае какво правеха ония идиоти, но шумът се повтаряше всяка сутрин. А последното, което чуваше нощем, преди да заспи, беше местене на мебели, стъпки или течаща вода от душ. При това понякога до три-четири часа сутринта. Но котвата винаги се хвърляше в осем. Точно като по часовник. Дуган изстена и скри глава под възглавницата. По-скоро усети, отколкото чу затварянето на вратите на асансьора няколко етажа под него и разбра, че няма да може да заспи отново.