Блокът, в който живееше, беше на двадесет и осем етажа с по осем апартамента на етаж. Ако в едно жилище живееха средно по един и половина работещи, а всъщност в повечето бяха по двама или трима, значи поне 336 души тръгваха сутрин за работа. И тъй като всички излизаха между 7:30 и 9:30 часа, на всеки двадесет секунди се отваряха и затваряха вратите на асансьорите. Нямаше начин да заспи отново при този шум и слънчевите лъчи, които проникваха през прозореца на спалнята му.
— Мамка му! — прошепна злобно той. Реши да направи усилие и да не обръща внимание на шума от асансьора, но колкото повече се мъчеше, толкова повече го дразнеха вибрациите, които усещаше през възглавницата. Хвърли я настрани и зарови глава в матрака. Не ставаше. Легна по гръб — никакъв успех. — Мамка му — повтори на глас. Трябваше да стане, грабна пешкира и го уви около кръста си. Кърпата беше плътна, на сини и бели райета, открадната от хотел „Шангрила“ в Банкок. Намота я набързо около наедряващата си талия. Така и не си беше купил пердета за тази кутия за обувки — апартамента, и затова по краткия път до банята можеше да бъде наблюдаван от обитателите на поне дузина други жилища. Но свикна бързо с липсата на уединение, това беше нещо като шумовете, които го дразнеха в момента.
Когато се настани в този апартамент, горният още беше свободен и сутрешното събуждане беше истинска приказка. Шест месеца след това обаче спокойствието и тишината изчезнаха напълно. Новите обитатели започнаха ремонт, който продължи не по-малко от дванадесет седмици, чукането и воят на бормашини започваха призори и продължаваха до късно вечерта. Само господ знаеше какво толкова правеха, най-големите апартаменти в блока бяха само от три стаи, доста обширни по хонконгски стандарти, но миниатюрни според английските.
Накрая строителните работи приключиха. Благодат. Но точно тогава сутрин точно в осем започна да акостира шлепът, а на горния етаж всяка нощ разместваха мебели. Освен това някой започна да се прибира по малките часове, като се разхождаше с токчета из апартамента и прекарваше половин час под душа. Може би беше попаднал на проститутка с братя дърводелци. Известно време си мислеше, че може би в апартамента работят наркодилъри, и претегляше идеята да се качи, да им покаже картата си и да поиска да огледа, но после се отказа. Нямаше доказателства, пък и не се усещаше миризма на оцет. Веднъж, преди няколко месеца, скърцането и влаченето от местенето на мебели продължи безкрайно. Накрая не издържа, качи се и позвъни. Вратата отвори красива китайка по пуловер и джинси. Зад нея стояха двама млади мъже, хванали малка масичка.
— Моля ви, много е късно — каза той на най-възпитания си кантонски диалект, а не на уличния жаргон на триадите, който използваше по време на работа. — Опитвам се да спя. Какво правите, та вдигате толкова шум нощем?
— Сега свършваме — отговори тя на нескопосан английски, усмихна се и затвори вратата.
Спряха. Но на следващата нощ беше същото. Дуган сериозно се замисли за преместване. Не би било трудно да си намери друг апартамент в Тай Ку Шин. Имаше ги хиляди, а постоянният поток емигранти за Канада и Австралия освобождаваше нови всеки ден. Но той все още не беше изплатил деветдесет процента от цената на жилището и месечните вноски поглъщаха всеки цент, който успяваше да завърти в банката. Нямаше начин да успее да събере таксата за прехвърляне, сумата за държавни данъци и хонорара на агента по недвижими имоти, за да се премести на друго място. Пък и шансът да попадне в същото положение никак не беше малък. Намираше се в Хонконг и това обясняваше всичко. Шест милиона души, наблъскани на няколко квадратни километра. Все пак човек би трябвало да очаква, че ще е малко шумно.
Преди да реши да си купи апартамент, беше живял почти десет години под наем, но се оказа, че месечната вноска за жилище на изплащане всъщност е по-малка от наема, който плащаше в Хепи Вали, откъдето през прозореца си виждаше половината от хиподрума. През осемдесетте години мрачните прогнози за бъдещето на колонията, след като тя бъде предадена на комунистите, изплашиха много хора и цените на жилищата паднаха, но тъкмо когато се реши да купува, сред хората цареше някаква увереност. Все още имаше опашки за емиграция, но на мястото на всяко избягало в чужбина семейство се появяваше друго, готово да опита първите си стъпки на полето на собствениците — многобройната средна класа китайци притежаваше пари за харчене. Успя да събере сумата и купи жилището, но не беше направил сметка за обзавеждането и сега то беше доста бедно. В Лондон биха нарекли апартамента ергенска квартира, но за Хонконг си беше истински палат. Наложи му се да вземе заем, за да постави климатик, тъй като съвсем глупаво си беше мислил, че предишните наематели ще оставят своя безплатно. Трябваше да се досети, че безплатен обяд няма. Те се изнесоха заедно с електрическите крушки и дори бяха откачили поставката за кърпи в банята.