Дуган вложи всичките си спестявания в апартамента, а после онези дърти откачалки в Пекин организираха клането на невъоръжените студенти на площад Тянанмън и цените на жилищата паднаха жестоко. Сега апартаментът му струваше една пета от онова, което беше платил. Цените започнаха отново да се вдигат, но в колонията продължаваше да витае несигурност, хората изобщо не вярваха на китайското правителство и се страхуваха от винаги готовите за стрелба войници.
Подът на банята отново беше влажен, но той още не можеше да разбере дали е от кондензирала влага, или някъде има спукана тръба. Поне не миришеше на урина. Посегна да пусне сифона в тоалетната, но ръчката изтрака напразно под пръстите му — отново бяха спрели водата. Случваше се почти всяка седмица, тъй като все на някого в блока му се налагаше да поправя тръби. Водата за тоалетната беше морска и вървеше по отделен тръбопровод от тази за пиене, която се спускаше от голям резервоар на покрива. Добре поне, че можеше да вземе душ и да си направи кафе, макар че понякога спираха и питейната вода. Изгледа мрачно двете лайна, които обикаляха като боксьори в ринг в тоалетната чиния и изпсува тихо. Ами ако довечера доведеше някое момиче? Страхотен афродизиак щеше да бъде кенеф, пълен с вчерашни лайна.
Отиде в малката кухничка и постави чайника върху газовия котлон. Заедно с микровълновата печка това бяха единствените му готварски принадлежности. Обикновено се хранеше навън и в хладилника имаше само мляко, няколко замразени порции храна и шоколад с лешници и сушени плодове. Сложи лъжичка гранулирано нескафе в чашата си с надпис „Аз съм шефът“ и се върна в спалнята да пусне уредбата. Беше я преместил в спалнята, след като започнаха нощните шумотевици, като се надяваше, че музиката ще заглуши шума от местенето на мебели, тракането на токчета и отварящите се и затварящи се врати на асансьорите. Вършеше някаква работа. Избра диска, пъхна го вътре в уредбата и в това време чайникът запищя тихо. Наля водата върху кафявите гранули и отиде да вземе душ, докато кафето изстине. По фугите между плочките беше започнала да се събира плесен и той изпъшка тихо. Отново трябваше да отдели някоя неделна сутрин, за да изчисти всичко с четка за зъби. Както обикновено, топлата вода едва капеше от душа и се наложи да обикаля с въртеливи движения, за да измие гърба и тялото си от сапуна. Обръсна се под душа, като внимаваше да не повреди мустаците, които поддържаше вече от три месеца и бяха станали хубави, почти като полумесец, завършващ в края на устните. Те му придаваха по-сериозен вид и освен това някак отиваха на отъняващата коса над челото. Разгледа зъбите си в огледалото. Поне те бяха наред. Дуган не гледаше на себе си през розови очила. Знаеше всичките си недостатъци — отпуснатия корем, оредялата коса, чупения по време на игра на ръгби в отбора на полицията нос. Не беше красив и изглеждаше с пет години по-възрастен, отколкото беше в действителност, но тъмносините очи и топлата му усмивка пленяваха момичетата. По-скоро момичета, отколкото жени. Приятелките му обикновено бяха поне с десетина години по-млади от него и предимно китайки. Сините очи и гладкият кантонски диалект ги омайваха без особени затруднения и те падаха в ръцете му като зрели ябълки. Веднъж една гуайпор3 го попита с любопитство какво толкова го привлича в китайките.
— Това, че са много — отвърна й полушеговито.
Той се усмихна и си смигна в огледалото.
— Ах ти, хитро копеле — каза на отражението си и тръгна бос към кухнята, като остави пътека от мокри следи върху лакирания дървен под. Горещото кафе го освежи и му даде енергия да се избърше и облече. Сивият му костюм беше доста смачкан за старши инспектор в Кралската хонконгска полиция, но едно химическо чистене щеше да го оправи. Нямаше петна, така че можеше да издържи още няколко дни. Бялата риза беше чиста и той сложи една от двете си вратовръзки с емблемата на клуба по ръгби. Застана пред огромния гардероб, който се издигаше от пода до тавана, огледа отражението си в огледалото на едната врата и зализа косата си да прикрие оредяващото петно. Не изглеждаше зле. Даже със сигурност много по-добре, отколкото в съблекалнята след мач по ръгби. Не че оплешивяването го плашеше, но няма нищо лошо да се опита да го прикрива поне докато може.