Изключи музиката, заключи след себе си вратата с двата ключа и застана пред асансьора. Имаше три кабини, контролирани с компютър, така че да не се чака повече от половин минута. На една от стените в кабината имаше бележка, написана на китайски. Той не можеше да я прочете, тъй като ползваше кантонски само говоримо, но знаеше, че това е предупреждението за спирането на водата.
Службата на Дуган се намираше във Ванчай, близо до района с баровете и най-бързият път по това време на деня беше с обществената железница, както наричаха местното метро. Можеше да стигне пеша до станцията на метрото, без изобщо да излиза навън благодарение на подземните връзки на комплекса Тай Ку Шин, където жилищните блокове, училищата, ресторантите и магазините бяха свързани с покрити пешеходни зони.
Върху един подиум група възрастни жени практикуваха тай-чи, наблюдаваха движенията на една дребна белокоса баба в черни копринени панталони и бяла риза и се стремяха да ги повторят точно. Те произлизаха от едно от най-ефективните източни бойни изкуства, но предавани от учител на ученик през вековете, бяха изгубили основната си цел и сега бяха нещо като бавен танц, полезен за здравето на възрастните, но без каквато и да било полза в бой. Дуган се усмихна, представи си как тези бабички ще се опитат да се справят с някой крадец и ще се чудят защо той не пада, щом като те са вдигнали крак и са размахали ръце.
Около фонтаните бяха пръснати одеяла и дюшеци, за да се проветрят под утринното слънце, и той се промъкна между тях към входа на „Сити плаза“, главния търговски комплекс на квартала, в който се намираше и станцията на метрото.
Дуган не преставаше да се учудва на чистотата, липсата на боклуци и графити. В Англия вандалите отдавна щяха да са покрили всяка гладка бяла повърхност с мръснишки надписи, но Тай Ку Шин изглеждаше така красив, както когато е бил построен върху отвоюваната от морето земя преди десет години.
Спомни си снимките в „Саут Чайна Морнинг Поуст“ с опашките желаещи да си купят апартамент в първия блок. Оттогава това остана мястото, където китайците от средната класа предпочитаха да живеят в апартаментите с две или три стаи, които често бяха върховото постижение на цял живот труд или трамплин за емиграция. И понеже беше „спалня“ на средната класа, без бедни работници, всички плащаха сериозна месечна такса на домоуправлението, а то се грижеше за чистотата и ремонтните работи, които винаги се извършваха навреме. Мястото беше добро за живеене, стига да си свикнал с тълпите. Тук беше много оживено от рано сутринта, а в събота и неделя изобщо не би могъл да се добереш до магазините, тъй като бяха страшно претъпкани с народ. Тук идваха хора от цял Хонконг, за да се разходят и да позяпат витрините, да гледат скъпите модни дрехи и електроуреди по последна дума на техниката. Някои хитри предприемачи дори организираха автобусни екскурзии от селата в Новите територии и често можеха да се видят групички възрастни мъже и жени, с напукани от земеделска работа ръце и похабени дрехи, да обикалят наоколо с ококорени очи, изминали цялото разстояние само за да зърнат лъскавия блясък.
Както обикновено станцията на метрото беше претъпкана и Дуган с мъка успя да се качи на първата мотриса. Един дребен мъж с накапана тениска и шорти го нарече „прасе“, но той се направи, че не го е чул. Нямаше смисъл да предизвиква скандал.
Единственото му предимство беше, че е с цяла глава по-висок от тълпата, и затова можеше да храни илюзията, че около главата му има свободно пространство. Мотрисата приличаше на огромна змия от претъпкани вагони. В правите сектори на пътя се виждаше от единия до другия край на мотрисата, всеки сантиметър бе зает от сънливи и немити хора. Опитваше се да диша през носа си, за да не хване някой грипен вирус, наоколо сигурно имаше поне две дузини болни.
Поклащаше се при всеки завой и се опитваше да концентрира мислите си върху работата, затрупала бюрото му. Имаше поне десет случая, които би трябвало да се считат за спешни, но от два се беше заинтересувал особено много. Единият се отнасяше до сложен механизъм за измама, в който беше забъркана малка китайска банка. Бяха ужилени три хонконгски фирми, приели депозити в чекове без покритие, а парите бяха прехвърлени в банки в Тексас, Женева и Каймановите острови. Потокът от чекове, всеки покриващ предхождащия, беше стигнал сумата от 160 милиона долара, преди някой да го забележи, а двадесет и три годишната касиерка, която изглеждаше като невинно цвете, си беше прибрала 12 милиона долара като едното нищо. Дуган разследваше случая и се опитваше да проследи липсващите суми. Пуснаха момичето под гаранция и конфискуваха паспорта й, но той беше сигурен, че тя всеки момент може да изчезне на континента или в Тайван. Господи, какво ли не би дал, за да тръгне с нея. И с парите, разбира се.