Другият случай се отнасяше за фирма за търговия с компютри, която след няколко месеца си ги крадяла обратно от клиентите. Повече от дузина предприятия, главно в района Ша Тин, бяха пострадали, и то все със същите компютри. Дуган знаеше, че някъде трябва да има връзка с триадите и тайно се надяваше, че този случай ще привлече към него вниманието на шефовете в отдела за борба с организираната престъпност. Но засега тъпчеше на място. Пък и докъде да стигне, боже мой, като е вързан за бюрото?
Слезе от метрото, взе ескалатора към изхода на станция Ванчай, а мисълта за тази несправедливост не го оставяше. Горещият въздух го изненада както винаги, когато напускаше климатизираната метростанция и излизаше под яркото слънце. Докато стигне до службата си, вече се беше изпотил. Тръшна се на стола, изгледа намръщено купчината светлозелени папки върху бюрото и въздъхна тежко. Първо трябваше да си вземе кафе. Излезе в коридора. Шефът му, тъпият главен инспектор Кристофър Томкинс, за приятелите само „главен инспектор“, стоеше до машината и мрачно си взимаше пълната чаша.
— Защо, по дяволите, тази машина винаги пълни чак до ръба? — попита го той кисело.
Дуган пусна две монети по долар в процепа и натисна бутона, на който пишеше „черно кафе със захар“. Машината повърна тъмнокафява течност в пластмасовата чашка и спря, щом тя се напълни на около сантиметър и половина от ръба.
— Теб те харесва — ревниво отбеляза Томкинс.
Дуган се върна с кафето при затрупаното си бюро и отново се стовари на стола, който се заклати опасно. Сигурно пак се беше откачило някое от колелата. Поне веднъж седмично му се налагаше да обръща стола и да затяга с отвертка петте колелца колкото може по-здраво. Но въпреки това те пак се разхлабваха. Понякога си мислеше, че може би Томкинс се промъква нощем и разхлабва болтчетата. Вдигна поглед и с изненада откри, че Томкинс го бе последвал в стаята. Сигурно беше намислил нещо. Дуган го изгледа с очакване.
— Компютърното дело — каза шефът му.
— Върви добре — отвърна той. — Мислех да посетя няколко от магазините за компютри в Цим Ша Цуй, да поразтърся няколко клетки, за да видя какво ще изпадне.
— Всъщност, Пат, обадиха ми се от отдела за борба с организираната престъпност. Искат да им изпратим досието.
— Какво?! — подскочи Дуган. — Откъде, по дяволите, са разбрали за него? — От изражението на Томкинс стана ясно, че той им беше казал. Патрик поклати глава. Нямаше думи. Голямото му дело. Шансът му да бъде забелязан.
— Хайде, Пат, и без това имаш много работа. Трябва да си доволен, че са готови да помогнат.
— Да помогнат ли? — попита Дуган. — Да не би да казваш, че ще ми позволят да работя по случая заедно с тях?
Томкинс изглеждаше притеснен от надеждата в гласа му.
— Не — отговори той. — Те ще го вземат, но може би ще пожелаят да говорят с теб по случая.
— Не е честно! — възкликна Пат.
— Животът не е честен, Дуган. Не ставай глупак. Имаш си купища дела. — Той кимна към папките върху бюрото му.
— Това обаче е различно. Голямо.
— Но е свързано с триадите.
— Знам, че е свързано с триадите. Затова искам да работя по него.
— Виж, Дуган, нали точно затова е отделът за борба с организираната престъпност.
— Сума хора от отдела по стопански престъпления работят по случаи, където са замесени триади. Добре го знаеш.
— Да, обаче те нямат роднини, ръководещи една от най-големите триади в Хонконг. Нали така? — извика Томкинс, загубил търпение.
— Значи затова, а? Заради зет ми?
— Нищо не мога да направя, Пат. Така ми наредиха отгоре. Ти трябва да бъдеш държан настрани от това дело.